Ковачница на мрак

— Какво искаш да кажеш?

— Просто че не съм сигурна дали светът жадува за промяна, милорд.

Той се надигна на стремената и огледа околностите. Току-що беше преминал брода на безименния поток, който отчасти обикаляше Нерет Сор, макар оттук селището да оставаше скрито зад ниските хълмове право напред. Храсти обграждаха коритото на потока, израснали над пънове на отсечени дървета. Като че ли бяха пълни с птици, които бъбреха с хиляда гласове.

По мокрото на гамашите ѝ Оссерк прецени, че и тя трябва да е била при потока, макар да не носеше мехове или ведра. Но видя, че държи нещо в юмрук, и предположи какво е. Това само по себе си го накара да се почувства гадно.

— От селото си, нали? Не съм те виждал.

— Не прекарвам вечерите си в кръчмите, милорд.

— Разбира се. Но май знаеш, че аз го правя.

— Известно е.

— Жените се бият коя да седне в скута ми.

— Радвам се за вас, милорд.

— А ти си нагла.

Момичето леко се смути и наведе очи.

— Съжалявам, че мислите така, милорд. Простете ми.

— Не снизхождението ти искам.

Видя как думите му я изплашиха, а това бе последното, което желаеше.

— Какво криеш в ръката си?

— Аз… не го крия, милорд. Но е нещо лично.

— Камък от потока.

Тя кимна, все така навела очи.

— Момче в селото ли?

— Отдавна не е момче, милорд.

— Разбира се, щом е спечелил любовта ти. — Оссерк придърпа резервния си кон. — Можеш ли да яздиш? Ела с мен до селото. Денят е горещ и пътят е прашен, а виждам, че не носиш обувки.

— Това е боен кон, милорд…

— О, Кирил е съвсем кротък и крайно внимателен.

Тя погледна плахо дорестото животно.

— Не знаех, че скопявате бойни коне.

— Кирил би могъл да се бие с коня на баща ми, а това не може да се позволи, защото би застрашило и двама ни — мен и баща ми тоест — и ще разсее другите коне. Освен това ми е омръзнало да се бия с него. — След малко, след като тя остана на мястото си, Оссерк скочи на земята. — Смятах, разбира се, ти да яздиш Нет. С нея е по-безопасно, както казваш.

Тя кимна.

— Голямо впечатление ще направите, ако влезете в селото, яхнал Кирил. Всички ще видят, че синът на лорд Урусандер се е върнал, зает с много важни държавни дела. Ще видят прахта по вас и ще се чудят през какви ли земи сте преминали.

Оссерк се усмихна и ѝ подаде юздите.

— Благодаря ви, милорд — рече тя и замълча, за да отметне назад златната си коса. Стегна я ловко на тила си, а после хвана юздите на Нет.

Изчака Оссерк да яхне Кирил, след което пъргаво се метна на гърба на Нет.

— Карай до мен — каза Оссерк и доближи коня си до нейния.

— Не трябва, милорд. Любимият ми…

Лицето му стана сериозно. Когато заговори, в твърдия му тон имаше задоволство:

— Но аз настоявам, Ренар. Ще ме зарадваш с този малък жест, убеден съм.

— Милорд, ако той види…

— И ако види? Ще си въобрази, че сме палували край потока ли?

— Може би искате да си помисли така — той и другите, милорд. И с това да го направите за присмех. И мен.

Оссерк реши, че младата жена е своенравна. Но това само я правеше по-привлекателна.

— Нима ще бъда предизвикан в земите на баща ми? От някое селско момче? Толкова ли не ти вярва, че да си въобрази, че не си могла да устоиш на чара ми?

— Милорд, вие сте синът на лорд Урусандер.

— И изобщо не ми липсват насладите с жени, както би трябвало да знае много добре!

— Също така знае, милорд, за вашата ненаситност и вашата смелост.

Оссерк изсумтя. Усети как усмивката се върна на лицето му, но този път беше доволна.

— Изглежда, имам репутация значи.

— Будите възхищение, милорд. И може би малко завист у някои млади мъже.

— Ще яздим един до друг, Ренар, а ако младият ти любим се появи, ще му поговоря да се успокои. В края на краищата не сме направили нищо неприлично, нали?

— Вие сте изключително любезен, милорд.

— И няма защо да се боиш, че не е така. Като доказателство за това настоявам да ме наричаш Оссерк. Аз съм син на баща си, а ние сме смирени пред скромните привилегии, които притежава семейството ни. Всъщност — продължи той, щом подкараха в лек тръс по пътя, — поемаме много сериозно отговорностите, което, изглежда, е твърде рядка добродетел сред знатните. Но пък ние не сме благородници, нали? Ние сме войници. Това и нищо повече.

Тя не отвърна нищо, но той изпита удоволствие от мълчанието ѝ — подсказа му, че слуша всяка негова дума.

— Ще кажа на любимия ти, че трябва да се гордее с това, че е спечелил любовта ти, Ренар. Бездната знае, аз съм твърде своеволен и бъдещето ми е твърде несигурно, а освен това нямам и свобода в такива неща. За мен бракът ще е политически и след това ще има заложници, длъжности, назначения в гранични гарнизони и разни такива неща. Виждам бъдещето си в служба на кралството и съм се примирил с това.

Погледна я и видя, че го гледа напрегнато. Тя бързо извърна очи.

— Милорд, има някои в селото — кисели старици най-вече, — които не одобряват нощните ви похождения с… в кръчмите, искам да кажа.

— Нима?

— Но от думите ви разбирам, че трябва да намерите каквито удоволствия можете, и ще опровергавам суровата им преценка. Очаква ви живот на саможертва, милорд.

Той се засмя.

— Значи отново съм опростен в очите ти?