Той долови колебанието в това признание и осъзна, че почти е изрекла името му. Но от това, което бяха направили, се бе появил нов повод за уязвимост и Оссерк беше достатъчно благоразумен, за да си замълчи. Не искаше това селско момиче да отиде горе до цитаделата с издут корем и да завика името му.
Баща му щеше да я прибере — макар и само за да направи напук на сина си. Нещата щяха да се усложнят. Освен това той ѝ го беше казал, нали? Бъдещето му, службата и жертвите, които го очакваха? Беше го разбрала съвсем добре.
— Няма да яздя с вас до селото — каза тя.
Той кимна. Знаеше, че се е повдигнала на лакът и гледа лицето му.
— Трябва да се върна до потока.
— Знам.
— Сама.
— Щом смяташ, че така е най-добре — рече той и се пресегна за ръката ѝ. Стисна я, а след това я вдигна до устните си. — Ще помпя този ден — каза ѝ. — Когато яздя по граничните земи и остарея под слънцето и звездите.
Смехът ѝ бе тих и изпълнен с неверие, разбра той след миг. Извърна се и я погледна в очите. Тя се усмихваше и в усмивката ѝ имаше и нежност, и тъга.
— Не мисля, милорд, макар че е много мило, че го казвате. Бях… непохватна. Невежа. Боя се, че сте разочарован, макар да го криете добре.
Той се надигна, без да пуска ръката ѝ.
— Ренар, не лъжа, за да те накарам да се чувстваш по-добре — няма да направя това. Когато казвам, че ще помня този ден, казвам го сериозно и над всичко, ще помня точно теб. Тук, върху това наметало. Да се съмняваш в мен значи да ме нараниш.
Тя кимна мълчаливо и той видя блясъка на сълзи в очите ѝ. Изведнъж му се стори много по-млада. Огледа лицето ѝ.
— Ренар, кога беше първата ти кръв?
— Преди почти два месеца, милорд.
„Бездната да ме вземе! Нищо чудно, че любимият ѝ само е копнял!“ Стана и посегна за ризата си.
— Устните ти са подпухнали, Ренар. Облекчи ги със студена вода на потока. Боя се, че брадата ми е надраскала брадичката ти.
— Ще набера малини и ще си направя още драскотини.
— На лицето си? Не твърде много, надявам се.
— Малко. И на коленете, все едно съм се спънала и съм паднала.
Той навлече гамашите си и посегна за бронята.
— По ума ти, Ренар, бях преценил, че си по-голяма.
— По ума ми, милорд, съм.
— Кажи ми кои са баща ти и майка ти.
Тя примигна.
— Майка ми е мъртва. Баща ми е Гурен.
— Старият ковач? Но той беше женен за капитан… Бездната да ме вземе,
— Нямаше ме тук.
— Къде беше?
— В манастира Ян, милорд. Все едно, едва ли сте виждали майка ми много. Тя умря в кампанията срещу джелеките.
— Знам — отвърна Оссерк, докато затягаше колана с меча си. — Ренар, мислех, че си просто едно момиче — жена, искам да кажа — от селото.
— Но аз съм.
Той я погледна втренчено.
— Майка ти спаси живота на баща ми в деня на убийците. Тя и Хун Раал…
— Знам, милорд, и съм благодарна за това.
— Благодарна? Тя умря.
— Изпълни дълга си — отвърна Ренар.
Той извърна лице и приглади косата си с ръце.
— Трябва да помисля.
— Няма нищо — каза му тя. — Аз също ще помня този ден. Нищо повече не ни трябва, нали?
— А ако заченеш от семето ми?
— Няма да имам претенции към вас, милорд. — Тя помълча, после добави: — Повечето истории, които съм чула за вас, милорд, са от баща ми…
— Който ни мрази и ние не го виним за това, Ренар — би трябвало да го знае. Той изгуби жената, която обичаше. Баща ми все още плаче, щом си спомни онзи ден.
— Всичко е наред, милорд. Тъкмо неоснователните мнения на баща ми най-напред ме направиха любопитна, достатъчно, за да се погрижа за себе си. И, както подозирах, той греши за вас.
Оссерк не можа да измисли какво да каже. Тя се приближи и го целуна, а след това се обърна.
— Ще изчакам тук, докато си заминете, милорд.
Безпомощен, Оссерк напусна рухналата къща. Взе двата коня и ги поведе по разровената пътека.
Зърна лъскавото камъче в тревите, поколеба се и продължи.
След три крачки се обърна и се върна. Вдигна го и го пъхна в кесийката на колана си.
Щом излезе на пътя, яхна бойния кон и подкара нагоре в галоп.
Напред по пътя, малко след селото, на портата Десятъка в подножието на хълма бяха вдигнали флаг, възвестяващ идването му. Като видя извисеното към небето развято знаме, Оссерк се зарадва, докато подминаваше търговските коли и хората от двете страни на пътя, застанали с наведени глави. Знамето беше с небесносиньо поле, осеяно със златни звезди, знак на рода Вата. Вторият пилон до този със знамето бе празен, както бе от деня, в който Урусандер бе заповядал легионът му да се оттегли от активна служба.
Домашни мечове — всички ветерани от легиона — избутваха хората от портата, докато Оссерк се приближаваше. Той премина, без да забавя, като кимаше на поздравите на старите войници. Пътят напред бе стръмен и докато стигнат Високата порта на Цитаделата, Кирил се задъха.