Ковачница на мрак

— Ще говоря с лорда на Хейт. Кажи ми, знаем ли убиеца сред азатанаите?

— Още не, Властелине. Някои липсват или се крият.

Драконъс изсумтя.

— Нищо ново тук.

— Да.

Докато говореха, Ферен се дърпаше от ръката на Ринт и най-сетне успя. Но вместо да се отдръпне от него, сестра му се смъкна на земята, опря глава на краката му и той усети трепета на безмълвния ѝ плач.

Призля му. Съжали, че изобщо се бяха съгласили да придружат Консорта. Искаше му се Виле и Галак най-сетне да ги настигнат, за да могат всички да си тръгнат — да прекратят този договор и в Бездната да вървят последствията. До гуша му бе дошло от това.

— Ринт — каза Драконъс, — помогни на сестра си да почисти раната си, а после вдигаме лагер на хълма.

— Да, сър.

— Аратан.

— Сър?

— Иди при Раскан. Помогни му.

— Да помогна? — Очите на момчето внезапно се разшириха от страх.

Драконъс се намръщи.

— Погледни ме в очите. Ти си синът на Драконъс. Иди при него.

Аратан завари сержант Раскан свит до стената, с изтерзано от скръб лице. Щом се приближи, мъжът вдигна глава, потърка грубо очи и понечи да стане, но отново се смъкна до стената. Извърна поглед настрани, сякаш засрамен.

— Ринт и Ферен отиват където ще правим лагер — каза Аратан.

Взеха всичките коне.

— Махай се, момче.

— Не мога.

— Казах, махай се!

Аратан дълго помълча, а накрая отрони:

— Съжалявам, но не мога, сержант. Сега трябваше да сте сам. Не знам какво направи тя, но виждам, че е жестоко.

— Стой настрана — изхриптя тихо Раскан. — За да не те нараня.

— Сержант, баща ми ме погледна в очите. Не съм тук, за да те моля. Тук съм, за да ти заповядам. Аз ще те заведа до лагера. Това е желанието на баща ми.

Раскан го погледна със забулени в сумрака очи, сълзите лъщяха по лицето му.

— Баща ти! — изсъска той като проклятие. — Това беше задачата на Айвис, не моя! Сигурно той щеше да може да го понесе, но аз не мога!

— Какво ти отне тя?

Смехът на Раскан беше груб и горчив, но той все пак се изправи.

— Не съм глупакът, за когото ме мисли. Тя го познава от дълго. Започвам да виждам.

— Какво искаш да кажеш? Какво виждаш? Сержант Раскан, кажи ми — какво виждаш?

— Кръвта на азатанаи, това виждам. Трябва да бъде окована и това е направил той. Оковал я е. Само с неговата воля си задържан, направен си нормален за очите ни. Глупак… тя нито веднъж не те погледна!

Аратан го зяпна, мъчеше се да проумее. А после отстъпи назад.

— Защо да ме поглежда? Раскан! Защо изобщо да ме поглежда?

Но мъжът се отдели от стената и се затътри към хълма отвъд селото. След малко Аратан тръгна след него. Чу как сержантът замърмори тихо:

— Как може да е тайна, когато и аз дори не го знаех? Не, не съм сънувал гнусни сънища, не съм копнял за нищо мръсно. Няма никаква причина за отвращение. Мога да коленича над водата — мога да погледна лицето си. И да не видя нищо зло. Тя излъга. Не заслужавам срам!

Говореше безсмислици. Аратан се зачуди дали умът му не е разстроен от магията на вещицата. Усети, че собствените му мисли са объркани.

„Баща ми я е познавал от дълго. Не знам какво означава това — нищо не означава. Изглежда, всички азатанаи познават баща ми. Гризин Фарл. Старец. А сега тази вещица. Всеки, когото срещнем, го познава. Наричат го Властелина на Нощта. Страхуват се от него.

Аз съм неговият син. Вече не съм копеле.

Защо изчака той? Защо ме доведе тук, за да каже това?“

Прехвърлиха последните стени на селището. Пътят продължаваше нагоре до кръстопът с изгърбен заоблен хълм от едната страна, на който растяха десетина дървета в полукръг. В купата, която оформяха, стояха Ринт и Ферен. Нито Драконъс, нито Олар Етил се виждаха и той се зачуди къде са отишли. Още ли бяха при извора?

Конете бяха вързани за дърветата и стояха с наведени глави под кривите клони, оплетени сякаш с черен лишей.

Раскан се изкачваше по склона на хълма все едно, че беше лицето на омразен враг, скубеше тревите, избутваше камъни и ги оставяше да се търкалят надолу, тъй че Аратан трябваше да отскача от пътя им. Безумният гняв на мъжа го плашеше.

Някъде на средата Раскан спря, обърна се и го изгледа навъсено.

— Някои истини не бива никога да се разкриват! Виж ме!

— Нищо няма за виждане, сержант — отвърна Аратан. — Нищо освен гняв.

Мъжът го зяпна стъписано.

— Ти си порталният сержант на дома Дракони, Раскан. Носиш старите мокасини на баща ми и яздеше до него. Той те прати при мен, помниш ли? И ти каза каквото трябваше да се каже.

Всяка фраза поразяваше мъжа горе като юмрук и той се смъкна и седна на склона.

— Ставай! — отсече Аратан. — Ти ме научи как да яздя Хелар. Ти нахрани Сагандер със супа от кръв и спаси живота му.

Раскан си пое дълбок треперлив дъх. Стисна за миг очи, а след това се изправи на крака.

— Както кажеш.

— Готвят храната. Трябва да отидем при тях.

Но Раскан се поколеба.

— Съжалявам, Аратан. Казах грешни неща.

— Каза безсмислици.

— Самата истина. Безсмислици. Прости ми.

Аратан сви рамене.