Ковачница на мрак

— Не се опълчвам срещу Майка Тъма, милейди.

Но това не беше отговор. Все пак тя разбра, че няма да ѝ каже нищо повече, и реши да го уважи. Въпросът ѝ беше неуместен във всяко отношение; още по-лошо бе, че идваше от дете.

— Извинявай — промълви тя.

— Виждате ли всичко, което описах?

— Да. Виждам го ясно. Виждам пещерата и всичките ѝ корени, излизащи от стените — чак до нея, където седи с лице от дърво и с очи обрасли и завинаги затворени. А ние стоим в пещерата като блуждаещи мисли в череп.

Ръката я стисна силно, почти прекърши костите на пръстите ѝ и тя изохка.

— Моите извинения, милейди. Но последните думи не бяха ваши.

Сукул помисли над това и кимна.

— Тя ни сънува. Ние сме в сънищата ѝ и тя се опитва да ни придаде смисъл. Непознати в черепа ѝ. Тук вътре, Рансепт, нашите думи биха могли да са нейните мисли. Тук вътре ние сме застрашени да изчезнем, да се изгубим.

— Да, милейди. Вярвам, че сте права, и аз съм го усещал. Трябва да напуснем.

Тя издърпа ръката си. Вече не ѝ беше нужно да я държи. Виждаше тунела, продължаващ в другия край; виждаше как се изкачва нагоре. Въпреки че очите ѝ оставаха затворени.

— Кажи ми — попита Сукул. — Тази вещица има ли си име?

— На езика на Бягащите псета се казва Бърн. Сънува, за да можем ние да живеем. Всички ние: Тайст, Бягащи псета, Джагът, Тел Акаи, дори Форулкан. Сънува, за да ни даде свобода.

Беше тръгнала напред, докато Рансепт говореше, и усети, когато я доближи, но последните му думи я спряха.

— Кажи ми, предложи ли ѝ нещо в дар?

Дъхът му леко се поколеба.

— Щях да съм Отрекъл се, ако го бях направил, милейди.

Сукул се опита да си спомни какво беше преди да я хване за ръката. Имало ли беше някакво движение? Беше ли застанал близо до вещицата? Не знаеше. Посегна за кожената си кесия и разхлаби връзките.

— Внимавайте — промълви Рансепт и тя осъзна, че я наблюдава, някак… „Не, не някак. Той вижда, защото вярва. В този храм Рансепт почита. Затова ме доведе тук. Сигурно има други места, през които да минем, други пътеки. Но той ме доведе тук.“

Извади камъче спомен, намерено на бреговете на Дорсан Рил. „За брата, когото загубих във войните.“

— Милейди. Сукул Анкаду, моля ви. Трябва много да се внимава с този жест. Ще обвържете ли Майка Тъма със Спящата богиня на Бягащите псета?

Тя затаи дъх.

— Не съм благородничка, кастелан. Не съм жрица.

— Обрекли ли сте вярата си на Майка Тъма? Не, не ми отговаряйте. Но ако е така, то със сигурност ще обвържете тези две жени. Нещо повече, ще обвържете Отреклите се и тайстите. Няма по-свято място от този храм, но той е изгубен за Отреклите се. Само аз знам за него… разбирате ли ме?

— А ти си човек с тайни, но достатъчно смел или глупав, за да ми ги разкриеш. Защо?

— Истината ли да кажа?

— Истината, Рансепт. Дай ми поне това.

— Учението на тайстите е боклук.

Резкият ѝ смях отекна силно в залата и Рибс се подплаши и драсна покрай нея и нагоре в тунела.

Изумлението на кастелана бе осезаемо.

— Извинявай отново, Рансепт… — И думите ѝ заглъхнаха.

Въздухът в залата се бе променил и тя усети как настръхва.

— Какво става? — прошепна уплашено Сукул. — Какво направих?

— Приберете камъчето — каза Рансепт. — Тя все още е Бягащо псе, изглежда.

— Не разбирам… Какво е това, което усещам?

— Нейният благослов, дете. Какъв по-голям или по-скъпоценен дар бихте могли да ѝ дадете освен смеха? Дъх на Спящата богиня, вие я изцерихте, Сукул Анкаду.

Тя се стъписа, щом той коленичи пред нея и някак си — макар очите ѝ все още да бяха затворени — видя блясъка на сълзи по страните му.

— Корените вече не кървят — изхриптя той. — Благодаря ви, милейди, с цялото си сърце.

— За този урок — чу се да казва тя, — отплащам се с удоволствие.

Усети усмивката му и се усмихна в отговор.

Той стана и двамата тръгнаха по прохода напред.

Когато отново хвана ръката ѝ, тя я прие с радост, макар и двамата да знаеха, че вече не е нужно да я води. Не, това бе повече като приятелство и тази мисъл толкова изненада Сукул, че тя едва не се разсмя пак. Вместо това отпрати радостта си назад по тунела, в онази чудодейна пещера, където плът и дърво бяха едно и където, затворени, очите можеха да видят всичко, което имаше да се види.

Докато излизаха на повърхността — бледата светлина на утрото бе като сребристосин варак над и пред тях — Сукул промълви:

— Рансепт, Отреклите се, които все още са оцелели, трябва да чуят за този храм. Заслужават поне това.

— Не е нужно — отвърна той. — Споделих сънищата ѝ долу… да, вече е ясно и няма да го крия. Аз съм Отрекъл се… макар дълбоко да ненавиждам това име. Все едно. Споделих ги и видях в тях истина, новородена и възхитителна.

— Какво видя?

Излязоха на утринната светлина. Той я погледна с усмивка, преобразила лицето му — изражение, което не беше виждала никога и което щеше да спре сърцата на стражата на кастелана, ако можеха да го видят — и каза:

— Бърн сънува река, милейди. Сънува река.