Ковачница на мрак

— Винаги сме били тук. Никой не оспорва това, кастелан. Не си много образован. Не си виновен ти за това, между другото. Просто така се е получило за теб и семейството ти.

— Магията на Бягащите псета изцяло е свързана с огъня и земята. Магията им се страхува от небето. Огън и земя, дърво и корен. Махнали са се оттук, защото горите са изчезнали.

— Приказки.

Но той продължи:

— В Отреклите се, които още обитават останалите във владението лесове, има от кръвта на Бягащите псета. Изтласкването им беше лесно — просто изсичаме горите. Не беше нужна никаква война. Не беше нужно да се пленяват или нещо такова. Те просто се стопяваха. Вие наричате това „приказки“, милейди. Както искате, но това тук е храм на Бягащите псета и ако отворите сетивата си, той сам ще ви се покаже.

Рибс се беше свил в краката ѝ и трепереше.

— Защо е толкова уплашено кучето ти, Рансепт?

— Спомени за Ай — отвърна той.

Тя нямаше представа за какво ѝ говори.

— Просто ме хвани за ръка и ни изведи. Имаме да свършим много неща и мотаенето в някакъв погребан храм не е от тях.

— Извинете, милейди. — След малко той хвана дясната ѝ ръка, пръстите му бяха чворести и груби като корени. — Просто стъпвайте, подът е равен.

Ала щом я поведе, тя ясно усети, че не вървят направо.

— Какво заобикаляме, Рансепт?

— Няма значение, милейди.

— Кажи ми.

— По-лесно е да се види, отколкото да се опише. Е, добре, колкото и необразован да съм, ще се опитам. Вещица на Бягащите псета клечи на олтара.

— Какво? Тук има някой?

— Тя няма да ви притесни. Може и да е мъртва, но не мисля. По-скоро спи според мен.

Сукул спря.

— Добре, печелиш. Кажи ми как да виждам.

— Затворете си очите…

На това нелепо начало тя изсумтя, въпреки страха си.

— Затворете си очите — повтори той, този път по-настойчиво. — Нарисувайте в ума си пещера. Стени от пръст, нисък таван. Корени навсякъде, дори под краката ви, ако благоволите да ги усетите. В стените навсякъде около вас са набити вълчи черепи, но по-големи вълчи черепи от всички, които сте виждали. Големи като конски. Това са Ай, които бягат с Бягащите псета и им дават това име. Тук има стотици от тях. Корените ги стискат като ръце на самата земя.

Треперенето на Рибс вече бе обзело и нея. Устата ѝ беше пресъхнала и тя усещаше полъха на течения, галеха лицето ѝ.

— Въздухът се движи — прошепна тя.

— Да. Никога не спира да се движи тук долу. Не знам защо, но мисля, че е от магията, милейди. Тази енергия е неуморна. Била е могъща вещица, мисля.

— Кажи ми още. За вещицата.

— Олтарът, на който седи, е от здраво утъпкана пръст. Глина най-вече, но и красиви камъни.

— Камъни ли?

— Натикани в глината. Свещени дарове. Гранат, оникс, небесен камък, руда от различни метали. Злато и други. И животински нокти и зъби, парчета гравирана кост. Няколко пера. Каменни сечива. Така Бягащите псета поднасят дарове на някой обичан.

— Виждам го — каза тя изведнъж, задъхана.

— Седи с кръстосани крака на олтара — продължи Рансепт. — Или поне така е била отначало. Костите ѝ са се превърнали в дърво, в корени, а това, което е останало от кожата ѝ, прилича на дървесна кора. Израства от олтара като дърво, милейди, и всички тези корени, по целия проход нагоре и навсякъде около нас тук — всички те растат от нея.

Тя ахна.

— И ти ни отвори път през тях със сеч?

— Нараних я, да, в невежеството си. Нараних я дълбоко, милейди.

Сукул долови болката в признанието му.

— Съжалявам, Рансепт. Очите ѝ останали ли са? Гледа ли те сега?

— Обрасли са, тъй че не знам. Смутил съм сънищата ѝ обаче. Направих го и го знам, и ако можех да я изцеря, бих го сторил.

— Ако още е жива, Рансепт, те ще се изцерят. Корените ще израстат отново.

— Все още не личи, милейди.

— Никога не съм виждала Бягащо псе. Опиши ми я, моля те.

Думите ѝ сякаш го зарадваха.

— Лицето ѝ е лъскаво дърво, тъмнокафяво, което сякаш таи злато в дълбините си. Дървото е израснало от костите на лицето ѝ. Някога това лице трябва да е било светлокожо, чертите са груби, но открити за всички радости и наслади — такива са Бягащите псета. Смеят се с лекота и плачат с още по-голяма лекота. Всяка дума е изповед и лицемерието им е неприсъщо. Да говориш с Бягащо псе, милейди, означава да се смириш и да се чувстваш благословен. Много сред тайстите са се възмущавали от това.

Макар да се съмняваше, че Рансепт може да вижда, тя кимна на думите му. Добре разбираше защо трябва да е било така.

— Ние не отстъпваме нищо.

— Във вас има мъдрост, надвишаваща годините ви, милейди.

Но точно в този момент изобщо не се чувстваше мъдра.

— Вярваш, че вещицата спи.

— Вярвам, че е точно тя, да.

— Точно тя?

Ръката му леко се стегна около нейната.

— Бягащите псета на югозапад говорят за Сънуващата, най-великата вещица от расата им. Останала е, когато народът ѝ напуснал. Останала е, за да пази света от пустошта.

Сукул си помисли за Майка Тъма и онова ужасно усещане за Бездната, което кръжеше около нея в свещената зала с Трона на Нощта.

— Съпротивлява се на Майка Тъма?

Долови със сетивата си как той сви рамене.

— Може би. Не ми е по силите да знам.

— Рансепт, ти от Отреклите се ли си?