Ковачница на мрак

— Ха! — подхвърли Сукул. — И да не е къртица, е някакво друго животинче.

— Няма да слизаме на пътя, милейди — каза Рансепт. — Има пътека отсам, минава над него. Тясна е, но не се плашете. Просто вървете след мен.

— Каква е спогодбата? — попита Сукул, щом се закатериха през канарите.

— Преди да започнат да копаят мините — каза Рансепт, пак се беше задъхал, — правеха сирене, козе. И хубава мека кожа също. Но по-важното, държаха под око движението. Има пътека, която някои пътници използват, за да избегнат крепост Тула.

— Да излъжат с десятъка? Това е мизерно.

— Понякога е това, да. Понякога са просто хора, които не искат да ги видят.

— Какви хора?

Рибс се шмугна между две стръмни скали.

— Вече сме на пътеката — каза Рансепт. — Времето за приказки свърши. Нощта разнася гласовете, а в хълмовете ги разнася още по-надалече. Ако ви потрябва вниманието ми, просто ме потупайте по рамото. Иначе мълчим и се движим безшумно.

— Това е глупаво — още виждам светлината на крепостта оттук.

— Ако ще спорим, милейди, можем да се върнем веднага. Погледнете Рибс обаче.

Кучето се беше върнало и бе клекнало пред тях.

— Какво да му гледам?

— Непознати сред хълмовете, милейди. Това ни казва Рибс.

За нея кучето не изглеждаше по-различно от всеки друг път. Нямаше как да се разбере накъде гледа с тези кривогледи очи. Но щом Рансепт тръгна напред, то се врътна и отново затича по пътеката. Тя смръщи вежди, но ги последва.

Колкото и едър да беше, кастеланът се движеше тихо и нито веднъж не погледна през рамо да види дали Сукул не изостава. Това я подразни и ѝ се дощя да му изсъска, защото започваше да се уморява, а пътеката сякаш продължаваше безкрай. Ботушите ѝ стискаха. Носът ѝ протече и тя започна да го бърше с опакото на ръката си, а това цапаше хубавата кожа на ръкавицата. Още по-дразнещото беше, че в това приключение нямаше нищо храбро. Искало ѝ се беше да има десетина добре снаряжени и навъсени строго конници зад гърба си, до един готови да дадат живота си при нейната дума. Искало ѝ се беше да чува тропота на конски копита и дрънченето на желязо.

Но по-силно от това оставаше убеждението, че едно невинно малко момче лежи мъртво някъде пред тях, убито без никаква причина — освен мълчанието, което щеше да гарантира смъртта му. Беше получила достатъчно намеци от Хиш Тула, че кралството е в беда. Всичко това изглеждаше нелепо. Беше спечелен мир, но Сукул знаеше, че жаждата за бой все още не е утолена. Никога нямаше да свърши, а на света имаше хора, които не искаха нищо друго, тъй като беззаконието бе същността им.

Не ѝ трябваше да гледа надалече, за да види такива хора — смяташе, че сестрите ѝ са същите. Отдаваха се на всякакви изкушения и колкото по-необуздана бе средата, толкова по-низки бяха страстите им. Ако трябваше да е честна към себе си, в самата нея също имаше нещо от това. Но реалността — включително това изпитание в студената нощ — се оказваше много по-банална от онова, което предлагаше въображението в капризните мигове, щом скуката закрещеше в черепа.

Дала беше обещания на онова момче, на онова объркано незаконно дете от рода на Корлас. Изглеждаха празни и негодни, а потайността, която беше изпитала, докато гледаше ококорените му невинни очи, събуждаше сега чувство за вина. Беше си играла на пораснала, но си беше детинска игра. А ако бяха измъчвали Орфантал? Дали сега Хиш Тула не беше в опасност?

Половината нощ беше минала, а продължаваха да вървят. На Сукул вече ѝ се искаше само да спре, да отдъхне и дори да легне и да заспи.

Звездният въртоп вече се бе завъртял наполовина.

Изведнъж се блъсна в гърба на Рансепт — вместо да гледа напред, беше забила очи в прашните ботуши, които мъчеха краката ѝ. Изпъшка и залитна назад, но той я хвана и бързо я придърпа към себе си.

Замириса ѝ на вълна от дебелия му елек и познатата миризма някак я укрепи.

— Ездачи отпред — прошепна той.

Сукул се огледа. Рибс не се виждаше никакъв.

— Мълчи — все така шепнешком каза той. — Чакаме Рибс.

През тези хълмове разбойници бяха отъпкали многобройни пътеки и Рисп поведе дванайсетимата си войници по една, която щеше да ги изведе на пътя близо до мястото, където бяха видели пушека. Старите биваци на Отреклите се, на които се бяха натъкнали, бяха изоставени поне преди един сезон, ала тя знаеше причината за това: напоследък търсенето на руда за Ковачница Хуст беше нараснало многократно, макар че никой от шпионите на Хун Раал не можеше да обясни защо. Тъй или иначе, разбойничеството беше спряло и сега тези хора забогатяваха от парите на Хуст.

Мисълта за легиона Хуст — който навярно скоро щеше да бъде подсилен от нов набор — я притесни. На всеки зов за мир отекваше кънтежът на желязо, изковавано в мечове. Никой не можеше да бъде заблуден, освен ако сам не го пожелаеше. Предстоеше гражданска война. Хун Раал смяташе тя да е кратка. Неизбежно кървава, вярно, но кратка.