Читаем Ковачница на мрак полностью

— Кастелан, извинявай, но дори само качването по тези стъпала едва не ти пръсна сърцето.

— А, не, милейди. Сърцето ми си е добре, и всичко друго по мен, освен носа, дето все се опитвате да не гледате.

— Бездната да ме вземе. Значи ще сме само ти и аз?

— И Рибс, милейди.

— Намери си кон…

— Пеш. По-тихо е.

— Но виж ме… облечена съм за езда!

— С Рибс ще ви чакаме долу, милейди.

Орфантал се беше присвил сред някакви ръбести канари. Небето бе черно и облачно и тъмнината бе скрила всичко, в което се беше взирал допреди малко. Светът се беше преобразил във въображението му и гъмжеше от живот. Чуваше странни звуци и се взираше безпомощно в нощта, откъдето сякаш нещо също се взираше втренчено в него.

Липсваше му одеялото и огънят, който стражите поддържаха през цялата нощ и който виждаше, щом се събудеше сепнат, забравил къде е и уплашен — но примигването на пламъците, зърнато през тънката тъкан на палатката, винаги го успокояваше. Сега обаче нямаше нищо — нито палатка, нито хъркането и тихото мърморене на Грип. Беше сам и изобщо не се чувстваше герой.

Побиха го тръпки. Спомни си как си беше представял нападение на разбойници и точно как си въобразяваше, че е избягал в нощта сред хълмовете. Но истината тук и сега нямаше нищо общо с онова великолепно приключение. Краката му бяха измръзнали. Ръцете също. И му се спеше.

Не беше изпълзял далече от мястото, където бе издъхнала крантата. Хълмовете му се бяха сторили твърде огромни, твърде застрашителни, за да навлезе в тях. Ако изгубеше коритото от поглед, щеше да изгуби и пътя и тогава щеше да се загуби не наужким. Истината беше, че бе изгубил кураж и го беше срам от това. Миризмата на собствената му урина му се подиграваше. Усещаше вкуса на собственото си предателство, горчив и гаден, а потръпването на кобилата отекваше в тялото му отново и отново — усещането как животът я напуска, докато я беше прегърнал през врата. Тя не заслужаваше такъв край — тласкана напред от страх, изтощена, яздена от едно глупаво момче. Какво щеше да каже на Вренек? По-добре разбойниците да го бяха посекли.

Затвори очи, за да се защити от страха от нощта. Беше спрял да трепери и това беше добре.

Стъпки някъде съвсем наблизо го стреснаха от дрямката. Сърцето му се разтуптя и сякаш се изду в гърдите.

Някъде отгоре, на канарата, на която беше подпрял гръб, се разнесе глас:

— А, тук си значи.

Орфантал изхленчи и се опита да побегне, но краката му поддадоха.

— Кротко! Аз съм, Грип.

Позната ръка го хвана за рамото.

— Премръзнал си като Бездната. Направих бивак наблизо, измъкнах малко постеля. Можеш ли да ходиш?

От очите на Орфантал потекоха сълзи, но освен онзи първи хленч никакъв звук не можеше да излезе от него. Срамът го беше задавил. Понечи да се изправи, но пак не успя.

— Нямаше да преживееш нощта. Добре, че те намерих. Виж, онова с коня беше умен ход — нямаше начин да тръгнат след тебе. — Докато говореше, вдигна Орфантал и го прегърна. — Спокойно. Всичко ще се оправи. Забавих се, понеже ме удариха в гърба и освен това си навехнах коляното. — Чак сега Орфантал усети, че мъжът накуцва — ритмично полюшване наляво, щом стъпваше с левия си крак. Кожата на стареца беше хлъзгава от пот, подробност, която Орфантал не можа да разбере. — Само още малко. Не можем да палим огън обаче…

Изпъшка някак странно, докато пускаше Орфантал на земята.

— Стигнахме.

Бяха в нещо като убежище, плитка пещера. Орфантал се отпусна на сухия ситен пясък. Грип го заметна с грубо вълнено одеяло. Не беше онова, което бабата на Орфантал му беше дала, и не беше на самия Грип — той го помнеше заради миризмата на листата градински чай, които Грип държеше в една платнена торбичка: всяка сутрин я слагаше в одеялото, когато го навиваше. Това одеяло миришеше на пот и още нещо, остро и плесенясало. Грип започна да търка силно ръцете и краката на момчето, като започна със стъпалата и продължи нагоре по бедрата, а после повтори същите бързи движения по ръцете му.

Това донесе в тялото му топлина, а с нея и раздразнение, и след малко Орфантал избута ръцете му и се сви в одеялото.

— Пак трепериш. Това е добре, Орфантал. Голям късмет извади, че те намерих навреме. Знам, че ти се спи, но не е хубаво да спиш точно сега. Почакай малко, докато се стоплиш.

— Къде са другите? Победихте ли онези?

— Не, не ги победихме. Макар че Харал им даде добър урок. Миджил и Тенис се опитаха да избягат, но ги посякоха в гръб. Глупаци. Когато видиш, че е безнадеждно, точно тогава не бягаш. Побегнеш ли, просто умираш по-бързо, а няма нищо по-срамно от това да те прободат в гърба. — Помълча, а след това изсумтя. — Освен ако не си обкръжен, разбира се. Тогава пробождането в гръб е обичайно и нищо срамно няма в това.

— Героите винаги ги пробождат в гърба — каза Орфантал.

— Не само героите, Орфантал. — Грип се размърда и изпъшка. — Можеш ли да шиеш?

Въпросът го обърка.

— Виждал съм как шият слугините.

— Добре. Като съмне, ще имаш нещо за шиене.

— Други дрехи ли ще ми правим?

— Не. Слушай сега, това е важно. Аз също трябва да спя, но може и да не се събудя.

— Какво искаш да кажеш?

Перейти на страницу:

Все книги серии Трилогия за Карканас

Ковачница на мрак
Ковачница на мрак

Векът на Мрака е и владението, наречено Куралд Галайн — отечество на Тайст Андий и управлявано от Майка Тъма от цитаделата ѝ в Карканас. Сега то е под заплаха. Великият воин герой на простолюдието, Вата Урусандер, е подкрепен от своите следовници да вземе ръката на Майка Тъма, но нейният Консорт, лорд Драконъс, стои на пътя на тази амбиция. Докато неизбежният сблъсък между тези две съперничещи си сили разкъсва земята с трусове и слуховете за гражданска война кипват и се разнасят, една древна сила изниква от морета, смятани доскоро за отдавна мъртви. Никой не може да си представи истинската ѝ цел, нито да проумее потенциала ѝ. А сред този като че ли неизбежен пожар стоят Първите синове на Тъмата — Аномандър, Андарист и Силхас Руин от крепостта Пурейк — и им предстои да пресътворят света. Тук започва първото епично сказание на Стивън Ериксън за горчиви фамилни съперничества, за ревност и измяна, за дива магия и неудържима сила… и за изковаването на един меч.

Стивен Эриксон , Стивън Ериксън

Фэнтези

Похожие книги

Неудержимый. Книга XXIII
Неудержимый. Книга XXIII

🔥 Первая книга "Неудержимый" по ссылке -https://author.today/reader/265754Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я брал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что могло бы объяснить мою смерть. Благо, судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен снова получить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… Как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?!

Андрей Боярский

Приключения / Самиздат, сетевая литература / Попаданцы / Фэнтези
Сердце дракона. Том 10
Сердце дракона. Том 10

Он пережил войну за трон родного государства. Он сражался с монстрами и врагами, от одного имени которых дрожали души целых поколений. Он прошел сквозь Море Песка, отыскал мифический город и стал свидетелем разрушения осколков древней цивилизации. Теперь же путь привел его в Даанатан, столицу Империи, в обитель сильнейших воинов. Здесь он ищет знания. Он ищет силу. Он ищет Страну Бессмертных.Ведь все это ради цели. Цели, достойной того, чтобы тысячи лет о ней пели барды, и веками слагали истории за вечерним костром. И чтобы достигнуть этой цели, он пойдет хоть против целого мира.Даже если против него выступит армия – его меч не дрогнет. Даже если император отправит легионы – его шаг не замедлится. Даже если демоны и боги, герои и враги, объединятся против него, то не согнут его железной воли.Его зовут Хаджар и он идет следом за зовом его драконьего сердца.

Кирилл Сергеевич Клеванский

Фантастика / Героическая фантастика / Фэнтези / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика