Ковачница на мрак

— Искам да кажа, че не знам колко лошо са ме подредили. Мисля, че кръвта понамаля, но няма как да се разбере какво значи това. Ще видим. Но ако не се събудя, трябва да тръгнеш по пътя, на изток — накъдето отивахме. Обаче чуй, не по него, а отстрани. Просто вървиш покрай пътя, разбираш ли? И ако чуеш ездачи, се криеш. Продължаваш, докато излезеш от хълмовете, и после отиваш в най-близката ферма, която видиш. Не им обяснявай нищо, не им казвай дори за родословието си — няма да ти повярват. Просто виж дали можеш да вземеш превоз до Карканас, дори да мине седмица, преди да тръгне каруца с продукти. Стигнеш ли там, отиваш право в Цитаделата.

— Разбрах. — Опипа и намери малката тенекиена тръбичка с писмото, което Сукул бе написала до Хиш Тула, затъкната в кесията на колана му.

— Те направиха грешка — продължи Грип, но вече като че ли говореше повече на себе си. — Не една всъщност. Аз. Ти. Видях Силан, некадърния мъж на Естала, а тя е доста умна. Ще се върнат на мястото да те проследят оттам и да приключат нещата. Но първо ще огледат за моето тяло и няма да го намерят, и това ще ги притесни повече, отколкото твоето измъкване. — Орфантал усети, че Грип го гледа. — Двамата с тебе ще сме дивечът, докато сме в тия хълмове.

— Дивечът — повтори Орфантал. — Ще ни гонят.

— Разкажи си историята на лорд Аномандър, момче, каквото и да стане.

— Добре. Майка ми ми каза всичко за него.

— Ако намерят дирята ни, може да се наложи да ги отклоня от теб. Сам, искам да кажа.

— Добре.

— Схващаш. Бързо при това. Това е добре.

— Грип, а ти уби ли някого от тях?

— Двама със сигурност, и това ме огорчи.

— Защо?

— Да раниш е по-добре. Още двама раних, и това беше добре. Харал опита същото. Запомни го, Орфантал. Той те видя, като препусна. Знаеше, че трябва да ти спечели време, а с колкото повече ранени трябваше да се оправя врагът, толкова повече шанс имаше за теб. Понасяше рани, за да нанася рани. Харал беше добър мъж.

Орфантал кимна. „Добър мъж. Герой.“

— Видя ли го как умря, Грип?

— Не. Изгубих съзнание за малко — цепнатината, в която се хвърлих, беше по-дълбока, отколкото си мислех. Докато се измъкна, онези се бяха махнали.

— Запалиха кожите.

— Идиоти, нали ти казах. Но намерих Харал. Изкарали са си го на трупа му, ако схващаш какво имам предвид.

— Това е страхливост!

— Не, просто недисциплинираност. Но лицата им се жигосаха в мозъка ми. Имам ги ей тук, Орфантал, и ако оживея, всички ще съжалят за това, дето направиха. Хайде, време е за сън.

Орфантал се отпусна, стоплен в одеялото. Но сънят вече изглеждаше далечен. Разказът на Грип се въртеше в мислите му. Воини, сражаващи се до смърт, въздухът — изпълнен с отчаяние. А сред всичко това видя този старец, който сега спеше до него, и му се струваше невъзможно да мисли за него като за воин. Затвори очи и внезапен като мълния — сънят го порази.

Рибс беше старо пастирско куче, поне на дванайсет години, със сива муцуна и големи уши, които плющяха и клепваха при всяко бързо завъртане на тясната като на лисица глава. Дългата му козина беше рошава смесица от сиво и черно, цялата в тръни и мръсотия. И беше малко кривоглед.

Кастелан Рансепт провери още веднъж оръжията си. Светлината на факлите мъждукаше из двора. Стражите на портата чакаха до вратичката вляво от порталната кула. Въздухът бе студен и режещ.

Рансепт я погледна и попита:

— Готови ли сме?

— Това куче е само кожа и кости.

— Тения, милейди.

— Няма ли лекове за това?

— Има. Но мършавите кучета живеят по-дълго.

Обърна се и се затътри към портата, а Рибс заситни щастливо до него.

Рансепт беше прибрал меча, който си бе избрала, и копието, беше ѝ оставил само една кама. Нищо не вървеше, както го бе замислила. Упоритият кастелан много бързо бе успял да вземе нещата в ръцете си, след като тя бе искала да командва. Все пак донякъде беше победа, че изобщо излизат навън. Той просто можеше да го забрани. Сукул тръгна след него до страничната врата. Щом я открехнаха, Рибс се шмугна навън.

— Къде отива?

— Да разузнае дирята, милейди.

— Сигурно ще ни заведе до най-близката къртичина — изсумтя тя.

— Рибс знае какво търсим.

— Как?

Вече бяха отвън и вратата се затръшна зад тях.

Рансепт повдигна рамене.

— Излизам понякога.

— Из хълмовете ли?

— Ако се наложи да говорим с Отреклите се. За лейди Хиш е важно да няма недоразумения.

— Отреклите се? Разбойниците, искаш да кажеш.

— Труден е животът в тия хълмове, милейди. Дори само заради пътните налози.

— Изнудване.

— А десятъкът на лейди Хиш за пътниците? Изнудване е само когато го прави друг.

Заслизаха по грубо изсечените стъпала. Тежките облаци, дошли на свечеряване, вече се разсейваха и тук-там се показваха звезди. Въздухът бързо изстиваше.

— Крепост Тула е получила тази земя с кралска грамота — каза Сукул. — Десятъкът е законен и необходим. Ограбването на хора по пътя не е. Да не намекваш, че лейди Хиш има спогодба с тези крадци?

Рибс чакаше на средната площадка, няколко стъпала надолу. Щом Рансепт и Сукул стигнаха до него, кучето изведнъж тръгна право през сипея вляво от стълбището.