Ковачница на мрак

Урусандер, придружен до Карканас от победоносния си легион, всеки враг на владението — унищожен и хвърлен за храна на бурените. Край на разделението и на всички частни войски. Величествена брачна церемония, която да свърже военната мощ и вярата — това бе истинският път, който ги чакаше. Ковачницата Хуст щеше да падне под властта на легиона на Урусандер и прокълнатият легион Хуст щеше да бъде премахнат и разформирован, а ужасяващите им оръжия щяха да бъдат стопени на шлака. Домашните мечове щяха да бъдат сведени до скромна фамилна охрана, със забрана за превъоръжаване. Пограничните мечове и Стражите на Външния предел щяха да се влеят в легиона под командването на Оссерк. Така щеше да бъде спечелен мирът.

Най-добрите решения бяха простите. Освен това тя бе харесала вида на Стражите на Външния предел и мислеше в един момент да поеме командването им. Първата ѝ заповед щеше да е да изгорят Блещукаща съдба и да избият голите вълци и каквито там други ужасни зверове се въдеха в онези черни треви. След това можеха да се изправят срещу Витр и да отвърнат на предизвикателството му от позиция на силата. Ако от онова море предстоеше нашествие, тя щеше да е готова да го посрещне на самия му бряг.

Урусандер много ценеше заслугите. Не го интересуваше дали кръвта на офицерите му е низша, или знатна. Точно затова благородниците го мразеха толкова много. Калат Хустаин беше знатен и само това му даваше привилегията и властта да командва, а Рисп добре беше видяла резултата от това: Стражите не бяха нищо повече от разпасана сган, лишени от дисциплина и прекалено почтителни към обществения ранг. Тя щеше да промени всичко това.

Стига някой от тях да оцелееше след чистката.

Излязоха на поляна на равно, обкръжена от ниски каменни колиби. В центъра имаше старо огнище, а в единия край купчина животински кости и смет.

Рисп отиде до огнището. Не обичаше изоставени селища. Напомняха за провал. Хората обикновено не бяха склонни да се местят. Само необходимостта ги принуждаваше да сменят местоживелището си, било поради натиска от страна на по-силни съседи или от загубата на вода или достатъчно дивеч. За тези пастири, които от време на време несъмнено се отдаваха на разбойничество, причината бе повикът за богатство. Всеки рано или късно хващаше пътя на парите, с блеснали и зажаднели очи.

— Близо сме вече според мен — каза сержантът.

Рисп го погледна. Беше един от мъжете на Хун Раал. Беше загубил повечето пръсти на краката си във войните срещу джелеките и сега носеше ботуши, запълнени с парчета дърво. Вървеше тромаво, но яздеше добре.

— Като стигнем, ще трябва да изчакаме утрото.

Той кимна и оправи каишката на шлема си.

— Тези хълмове не ми изглеждат пусти, както трябва да са, лейтенант. Само предчувствие е, но съм се научил да му се доверявам.

— Разбирам.

— Бих препоръчал двама съгледвачи напред и двама в ариергард.

— Добре.

Тръгнаха отново. Небето вече избледняваше и въздухът бе хапливо студен. Дъхът им излизаше на пара.

Пътеката залъкатуши надолу и Рисп предположи, че наближават пътя. Копитата на двата коня отпред клопаха и стържеха по разхлабени камъни. Двамата ездачи отпред се оглеждаха внимателно, макар все още да беше твърде тъмно, за да се види нещо. Тъй или иначе, всички вдигаха толкова шум, че според Рисп ги чуваха поне от хиляда разтега.

Скоро стигнаха пътя и продължиха по него. Мръсната воня на пушек лютеше във въздуха.

— На изток според мен — каза сержантът.

Стигнаха мястото на битката, където пътят правеше остър завой. Двете каруци бяха изгорели, сред овъглените останки и пепел все още тлееха въглени. Животните, които ги бяха теглили, ги нямаше. Телата на убитите бяха край пътя, две от тях почернели от близостта си до запалените каруци, с подути ръце и крака и целите в рани, косите им бяха изгорели и под сбръчканата кожа на теметата се показваха почернелите черепи.

Щом слезе до двата изгорели трупа, Рисп усети горещината от тлеещата жарава зад тях и насладата, която изпита от горещия ѝ дъх, ѝ се стори някак извратена. Силан беше пречка и доказателството за това бе навсякъде около тях. Грип като нищо можеше да е един от шпионите на Аномандър, но според Рисп вестта за отряд разпуснати войници от легиона по пътя на запад не беше съкрушителна — и Грип, както и господарят му, щяха да имат само въпроси и малко отговори. А и ако Аномандър вече не дебнеше настръхнал, щеше да е сляп и глупав, а не беше нито едното, нито другото.

Според нея истинската беда беше проливането на кръв тук. Особено ако Грип бе оцелял.

— Тук — каза сержантът и тя видя, че е застанал на десетина крачки встрани до почти отвесната скала.

Рисп отиде при него и той посочи една цепнатина в скалата.

— Скочил е там, обзалагам се.

— А не е паднал? Защо?

— Защото преди ръба има камъни и пръст, изсипали се от стръмнината. Ако паднеш, ще те спрат. Прескочил ги е.

Тя застана на ръба, наведе се и надникна надолу.

— Но не е могъл да прецени колко е дълбоко.

— Вярно — съгласи се сержантът. — Възможно е и да си е счупил врата. Или краката, зависи как е паднал.