Ковачница на мрак

— Не са могли да видят чак до долу — каза Рисп. — Но и не са слезли, за да проверят.

— Паника — каза сержантът. — Паниката е опасно нещо. А и са имали ранени и убити. И е трябвало да се махнат бързо, за да не ги видят.

— Много знаеш, сержант — изсумтя Рисп.

— Просто виждам как е станало. А и всички правим грешки.

— Аз нямаше да направя точно тази — заяви тя.

— Права сте. Нямаше да я направим.

„Не и след като ти си до мен, искаш да кажеш. Тепърва ще те уча на уважение, сержант.“

— Не искам да чакам и да се чудя, сержант — каза на глас. — Дайте фенери и въже. И да приключим с това.

— Да, лейтенант. Аз ли да сляза?

— Не. Аз ще сляза.

— Лейтенант…

— Аз, казах. Вържете фенера за въжето — ще видим дали можем да го спуснем до долу. Ударил ли се е в издатини при падането? Нещо, което да го е спряло? Трябва да огледаме.

— Да, лейтенант.

— И нареди да погребат тези нещастни пазачи. Поне това можем да направим за тях.

Когато Рибс най-после се появи отново и размаха срязаната си опашка, Рансепт изсумтя тихо.

— Усетил ги е.

— Кои? — попита Сукул.

— Ездачи, идват от север. Към пътя. И не са разбойници.

— И разбра всичко това от опашката?

— И от клепналото ляво ухо.

Нямаше как да разбере дали говори сериозно. А и все едно, вече ѝ бе дошло до гуша от него и от цялото това приключение.

— Колко са?

Той като че ли я изгледа в тъмното, но не каза нищо.

След малко Сукул въздъхна.

— Можем ли вече да тръгнем? Студено ми е.

Щом станаха, Рибс отново изчезна.

Скоро излязоха на равна площадка. Ниски каменни къщи очертаваха полукръг, черните им входове приличаха на зейнали усти. Сукул почти очакваше да чуе скръбни стонове.

— Така ли живеят разбойниците? — попита тя.

— Не точно — отвърна Рансепт. — Тези къщи са тук поне пет хиляди години.

— Откъде знаеш?

— Стари са, милейди. Просто трябва да ми повярвате. Десетина коня са минали оттук. Надолу, където е Рибс. На около две хиляди крачки сме от пътя. Ще излязат малко под мястото на засадата, но скатът е ронлив и може да ни чуят. На пътя има завой, малко на изток оттук. Може да минем по друга пътека и да излезем срещу него.

Рансепт свърна наляво и тръгна към една от каменните къщи. Рибс скочи, забърза пред кастелана, спря на прага и клекна.

— В дъното — каза Рансепт. — Под една плоча на пода.

— Тунел ли?

— Проход. Минава през скалата, която не можем да изкатерим. Отне доста работа, но вече е достатъчно разчистен, за да го използваме.

— Защо си го направил?

Вместо да отговори, той се наведе и влезе. Рибс се шмугна след него.

Тя ги последва. Таванът бе достатъчно висок, за да не се навежда, но пък Сукул беше ниска за възрастта си. Рансепт се беше привел и гледаше в краката си. Стигна до отсрещната стена и спря пред една плоча.

— Във всичките къщи ли има проходи? — попита тя.

— Не — изпъшка той, докато надигаше плочата.

Плетеница от корени почти беше запушила тунела, но Рансепт изсече проход през тях, колкото да се проврат. Сукул се намръщи.

— Но тук няма дървета.

Той се смъкна в дупката, спря и я погледна отдолу.

— Корените са на дърво, но не каквото си мислите.

— Какво значи това?

— Ще видите — отвърна той приглушено, а после продължи надолу и се скри от погледа ѝ.

Сукул се озърна към Рибс. Кучето трепереше.

— Не ти харесва тук, нали?

Очите му блеснаха диво, отразили светлина от някакъв невидим източник. Щом забеляза това, Сукул се намръщи още повече и се огледа. Би трябвало да не вижда нищо в катранената тъмнина, но можеше да различи всяка подробност: съвършено наместените плочи на скосените стени, без никакви следи от хоросан; дупката на някогашното огнище в средата, изкусно оградена с камъни. Но нямаше никакъв видим източник на светлина. Потръпна и се спусна в прохода след Рансепт.

Срязаните краища на дебелите корени дърпаха дрехите ѝ и я дращеха. Тънки пипала се вплитаха в косата ѝ и отгоре се сипеше пръст. Представа нямаше как Рансепт е успял да провре туловището си през този тесен проход, но кастеланът беше само смътно петно напред и продължаваше да върви.

Странната призрачна светлина от къщата над тях не достигаше много навътре в прохода и скоро Сукул започна да опипва слепешком с ръце. Пръстите ѝ забърсваха корени и вместо подредени камъни от двете страни напипваха влажна глина. Нямаше нищо, което да крепи стените и тавана, и за миг я обзе страх. Някъде отпред лъхна по-студен въздух.

Чуваше дращенето и душенето на Рибс зад себе си.

Малко след това протегнатите ѝ ръце не напипаха нищо и тя спря.

— Рансепт?

— Изчакайте да се приспособите — каза ѝ той някъде отпред.

— Към какво? Няма никаква светлина!

— Значи не гледайте с очите си.

— А с какво да гледам? С пръсти ли?

Кучето се промуши покрай нея, мръсната му козина забърса ботушите ѝ. Все още изпънала ръце в празния въздух, Сукул усети, че са в някаква пещера. Посегна нагоре и не напипа таван.

— Това е магия на Бягащите псета — каза Рансепт.

— Невъзможно. Никога не е имало Бягащи псета толкова далече на изток.

— Тази земя не винаги е била на Тайст, милейди.

Това също беше нелепо.