Ковачница на мрак

Орфантал стъпи отново на глината и закрета обратно по дирята, която бе оставил.

Когато стигна до кобилата, се виждаха само главата и шията ѝ. Плачът го беше изтощил, но той успя да я прегърне през врата. Кожата бе гореща и хлъзгава, почти пламнала от живот, и той усети как бузата ѝ се отпусна до главата му, и заплака толкова силно, че сякаш изля душата си. Воплите му отекнаха от скалите зад него.

Калта стигна до мишницата на лявата му ръка. Лакътят му затъна в мекия хлад. Вратните мускули се изпънаха и кобилата вдигна глава, с широко разтворени ноздри, и въздухът изригна на дълга струя. Но нямаше сила, с която да вдиша — тежестта на тинята, притиснала ребрата ѝ, беше огромна. Орфантал усети как крантата потрепери за последно, как мускулите ѝ се отпуснаха, а после главата полегна върху глината. Клепачите ѝ се смъкнаха над безжизнените очи.

Измъкна ръцете си от тинята. Със смъртта на кобилата скръбта го напусна и на нейно място остана дълбока празнота, изтръпналост, която го накара да се почувства нищожен.

Истината не обичаше приказките. Истинския свят беше равнодушен към онова, което хората искат да са, към това как искат да свърши всичко. Предателите бяха навсякъде, и в него самия дори, в собствения му ум. На никого не можеше да вярва, дори и на себе си.

Обърна се и запълзя към каменистия бряг.

10

Миришеше на желязо и на паника. Денят гаснеше бързо и сенки се утаяваха между канарите. Мъжът на Естала, Силан, беше слязъл от коня си, за да помогне на един от ранените войници. Рисп огледа току-що дошлия в лагера отряд. Видя зачервени и пребледнели лица, и изопнати от болка лица, видя кръвта, оплискала повечето войници, и нежността, с която смъкваха на земята тела на убити, тъпчещите на място и мятащи глави коне, като след битка. Естала го подмина и спря при мъжа си.

— Ума си ли загуби? — изсъска тя, но не достатъчно тихо, за да не чуят войниците наблизо. — Това не трябваше да става.

Той я изгледа сърдито.

— Керван. Познахме един от пазачите и съм адски сигурен, че и той ни позна!

— Какво от това? Десетина стари войници на пътя — това нищо не означава!

— Разпусната част, отново на оръжие, искаш да кажеш. А за онзи старец това означаваше нещо. Мисля, че дори командващият пазачите забеляза, че сме на неподходящото място в неподходящо време. Но чуй ме, Естала, погрижихме се за това. Никакви оцелели, освен едно дете, което успя да избяга — а кой ще ти слуша дете? Керванът е нападнат от разбойници, и толкова. — Спря и се вторачи в жена си, лицето му беше потно и мръсно.

— Избягало ви е дете? Върнете се и го заловете!

— Изобщо няма да оцелее в хълмовете. Няма храна, нито вода. Нощта вероятно ще го убие — изглеждаше на не повече от шест години. Нагази през тинята и конят му затъна там.

— Значи ще се намери много лесно — каза Естала и скръсти ръце.

Силан се намръщи.

— Не убивам деца.

— Аз ще поведа отряд, ако смятате, че трябва — каза Рисп и те се обърнаха. Отегчена от това непрофесионално поведение, в което личните им брачни проблеми непрекъснато надмогваха всякакво благоприличие, тя изтъкна очевидното: — Частта на Силан е капнала. Уморени са и трябва да погребат свои приятели.

— А какво според тебе ще каже Хун Раал за това? — настоя Естала.

— Все още не сме готови за открито кръвопролитие. Ти самата го каза.

Рисп сви рамене.

— Братовчед ми разбира рисковете. Чака ни дълъг път и да се мисли, че това може да се направи скришом, е несериозно. Съгласна съм със Силан, че няма защо да се притесняваме заради някакво истерично уплашено дете, но ако желаеш, капитане, ще намеря детето и ще решим този проблем. Силан — добави тя и повдигна вежда, — войниците ти май не са във форма. Няколко пазачи на керван да ви напердашат така.

— Ветерани имаше между тях, Рисп. А старият беше Грип.

— Грип Галас?

— Да. Уби първите двама, които му налетяха.

— Как падна?

— От копие в гърба.

— Кой запали каруците? — настоя Естала.

Силан извърна лице.

— Това беше грешка.

Ненавистта между съпруг и съпруга ставаше все по-злостна. Имаше един син, който бе напуснал семейството, спомни си Рисп, и бе приел жреческия сан, за разочарование на амбициозните си родители. Несъмнено се обвиняваха един друг, но това едва ли беше най-голямата причина за взаимната им неприязън. Тя погледна към стълбовете черен дим на юг.

— Хиш Тула в цитаделата ли е? Знае ли някой?

— Не — отвърна Естала с тон, по-остър и от наточен нож. — Все още е в Карканас.

— Значи едва ли ще разследват. Старият ѝ кастелан няма никакво въображение и едва ли ще напусне цитаделата заради малко пушек. Ако прати хора, ще е чак утре и вие отдавна ще сте се махнали от тези хълмове. Ще ви настигна на северния път.

— Вземи шестима от твоите — каза ѝ Естала. — Ако срещнете хора от цитаделата Тула и се окаже, че са тръгнали да душат, предложи да тръгнете с тях и не приемай отказ. Едва ли ще оглеждат извън самото място на битката. Изгорялата плячка е проблем — цяло имане, станало на дим, все пак. — Отново впи железен поглед в мъжа си. — Погрижи се за войниците си, съпруже.

Рисп махна на сержанта си и нареди: