Ковачница на мрак

Орфантал се загледа в непознатите лица. Единайсет мъже и жени, всички добре въоръжени и без опърпаното снаряжение, което би очаквал от разбойници. Непознатите не ги заговориха, но Орфантал усети как острите им погледи прецениха кервана и няколкото му пазачи. Грип до него се беше смълчал, навел почтително глава.

Неколцина носеха униформата на легиона на Урусандер, забеляза Орфантал, докато отминаваха бавно — въгленосивите полушлемове, обшити със злато, високите кожени наколенници, които толкова точно наподобяваха бронята на самия Урусандер. Знаеше го от снаряжението на дядо си, което бе оглеждал безброй пъти. Други като че ли носеха същото облекло, но навито и завързано отзад на седлата.

— Разбойници ли ловят? — попита той Грип, след като и последният ездач ги подмина в тръс. — Те са от легиона на…

— Тихо, момче! — изхриптя Грип и Орфантал видя колко пребледнял е старецът, с пресъхнали устни. Взираше се напред към Харал в очакване на заповед да продължат. — Хайде, подкарвай ни, проклет да си! — изсъска сякаш на себе си.

Орфантал се извъртя на седлото и погледна назад към непознатите.

— Обърни се напред! — сопна му се Грип. — Да тръгваме. Препускай, момче, давай!

— Какво става?

Пред тях Харал беше обърнал коня си и наблюдаваше връщащите се в средата на пътя каруци.

Орфантал видя, че воднистите очи на Грип са се впили в лицето на Харал, сякаш търсеха някакъв знак. И той дойде, когато Харал се намръщи, а после се надигна в седлото си. Веждите му се събраха.

— Е, това е — изръмжа Грип и доближи коня си до крантата на Орфантал. — Връщат се.

— Какво? Защо?

— Защото не трябваше да са тук, затова. Поне трима от тях бяха от разпусната част.

— Но…

— Препускай напред, Орфантал — и щом минеш завоя, сритай тази стара кранта в галоп и не поглеждай назад. Никакви въпроси повече! — добави той, щом зад тях се чу тропот на бързо приближаващи се копита. — Хайде, момче, препускай!

Плесна крантата по задницата, подплашеното животно се втурна напред и Орфантал едва не падна от седлото.

— Бягай! — извика зад него Грип и се чу съскане на извадени мечове.

Орфантал зарита кобилата с пети и я подкара в тръс, а след това в тромав галоп. Чу дрезгави викове отзад. Някой изквича като заклано прасе.

Устата му беше пресъхнала, сърцето му сякаш щеше да се пръсне. Той се наведе напред и завика:

— О, тичай! Тичай, мила, тичай…

Кобилата тичаше, но бавно, сякаш със сетни сили, задъхваше се. Светът подскачаше нагоре и надолу и наляво и надясно и Орфантал помисли за Грип, за Харал и другите. Помисли за онзи писък и се зачуди от чие ли гърло се е изтръгнал. Помисли си, че ще умре посечен в гърба. Чу зад себе си тичащ кон, приближаваше се невероятно бързо. От устата му се изтръгна хленч и усети топла влага между краката си — беше се напикал.

Не се обърна, щом конят го догони, а наведе ниско глава.

След миг животното го подмина. Конят на самия Харал, без ездач, хълбоците му почернели от оплискана кръв.

Орфантал погледна през рамо назад… но беше подминал завоя и дори каруците вече не се виждаха. Появиха се двама ездачи, спряха и се загледаха към него. След миг го подгониха.

Крантата залиташе, дъхът ѝ бе хриплив и накъсан. Конят на Харал вече беше на двайсет крачки напред. Отчаян, Орфантал се огледа. Падините от двете страни оформяха корито, но единият край беше по-близо от другия — вдясно от него — и той видя ивицата на стария каменист бряг, а по-натам — стръмен склон. Нагоре имаше пътеки, места за криене.

Забави крантата и отби от пътя. Погледна назад и видя, че двамата конници се приближават с извадени мечове.

Крантата залитна и изцвили. Глината под копитата ѝ пращеше и поддаваше, скрила под кората гъста кал.

Някъде на средата на долчинката кобилата затъна до корема, задърпа се безпомощно и замята глава. Вече разплакан и почти заслепен от сълзите, Орфантал се измъкна от седлото. Погледна назад и видя, че двамата ездачи са спрели на пътя и го гледат. Осъзна, че не смеят да го последват по глината.

Изпълзя встрани от кобилата.

Тя вече се беше отказала да се бори и го гледаше с тъпо отчаяние. Беше затънала над коленете отпред и още по-дълбоко отзад. Цялата трепереше, а мухите бръмчаха по зацапаната ѝ с кал козина.

Той изпълзя още по-настрани, без да спира да плаче. Беше убил коня си, благородния си слуга. Беше предал животното само както господар можеше да го направи.

„Но аз не съм предателят — не трябваше да съм аз. Изобщо не трябваше да съм аз!“

Тежестта му не беше нищо върху спечената кора. Той запъпли по нея към осеяния с камънак стар езерен бряг. Щом стигна до него, се изправи и отново погледна назад.

Ездачите си тръгваха обратно по пътя, а иззад завоя в небето се вдигаха два стълба гъст черен дим и Орфантал разбра, че всичките му приятели са мъртви. Харал, Грип, всички. Разформирована част, пропаднали до разбойници и убийци… но не, дори това беше нелепо. Кожите на каруците бяха ценни. Разбойници нямаше да ги запалят.

Погледът му се върна на крантата.

Задницата на животното вече беше под калта и се виждаше как то се мъчи да диша.