Ковачница на мрак

— Ти си го надраснал, Аратан. Хелар е права, че се е отнесла така пренебрежително с него — разбрала е мислите ти преди ти сам да си ги проумял. Запомни това и в бъдеще ѝ се доверявай.

— Да, сър.

— Боли ли те главата, Аратан? Мисля, че Ринт има върбова кора.

— Не, сър. Не ме боли.

— Бързо се оправяш значи. Още една твоя дарба може би, толкова добре скрита досега.

— Да, сър.

— Разбери, Аратан. Ако беше останал в цитаделата ми, щеше да си уязвим. Имам врагове. Сестрите ти обаче са защитени. Макар че майка им вече не е с нас, семейството ѝ е могъщо. Което не може да се каже за твоята майка. За да се доберат до мен, враговете ми като нищо биха могли да погледнат към теб. Особено сега, след като навърши пълнолетие.

— Сър, нямаше ли да е по-лесно да ме убият още докато бях дете, неопитен с меча и твърде доверчив към възрастните?

Драконъс го погледна накриво.

— Не говоря за пряко насилие, Аратан. Смъртта ти би направила по-малко уязвими мен и интересите ми.

— Значи биха ме похитили?

— Не. Ти си незаконен син. Като заложник не би имал никаква стойност.

— В такъв случай не разбирам, сър. Какво биха могли да искат от мен?

— Аратан, ти си млад мъж, със своите поводи за недоволство. Срещу баща ти, който отказва да те признае за законен син. Като млад ще имаш амбиции. Враговете ми ще се обърнат към теб, за да подклаждат и гнева ти, и желанията ти. Ще те подтикват към измяна.

„Отпращаш ме, за да опазиш себе си. Наистина съм твоята слабост. Защото не ми вярваш.“

— Нямам амбиции — отвърна той.

— Бих могъл да го повярвам… не, не мисля, че лъжеш. Но времето изкривява всяка пътека. Не можеш да твърдиш, че знаеш какво ще е на ума ти в бъдеще. И тук трябва да сме честни — нямаш никаква причина да ме обичаш, нито да изпитваш каквато и да е вярност към мен.

— Не знаех, сър.

— Какво не знаеше?

— Че обичта се нуждае от причина.

Тук разговорът свърши и повече не продължи. А Аратан нямаше представа защо.

Стигнаха до реката по здрач, на около две левги южно от Ейбара Делак. Стар търговски брод прехвърляше бързо движещата се вода, белязан с изправени камъни на двата бряга, както и с няколко дънера на огромни дървета, оставени в случай, че се наложи теглене с въже. Стари биваци на двата бряга издаваха, че са занемарени отдавна, с високо израснала трева, а пътеките, водещи до водата, бяха коварни заради изровената от порои земя и оголените скали.

Ринт и сестра му се заеха с подготовката на лагера, и двамата смълчани. Аратан отново беше сам — баща му го беше пратил назад рано следобед, сякаш искаше да заличи образа с него и сина му, яздещи един до друг по черния път, и му бе заповядал да смени конете. Момчето беше яхнало Хелар с видимо притеснение, подробност, която му докара сърдито сопване от страна на сержант Раскан, а след това бе яздило зад сержанта и Драконъс, с Ринт и Ферен в тила. Сега Аратан беше свалил бронята от гърба на Бесра и я подреждаше на земята.

Ферен почти не беше проговаряла от заранта и на Ринт му бе останало да запълва ума си с въображаема размяна на думи, обвинения и преценки, толкова ужасни и окончателни, че сякаш от тях капеше кръв като от върха на нож. През всичко това усещаше сладката съблазън на собствената си праведност, сякаш стоеше сред буря, недокосван от никакво съмнение.

Яростта на мислите му го правеше необщителен и сприхав. Липсваше му компанията на Виле и Галак, а се боеше, че и една дума със сестра му може да го накара да изригне от гняв.

Докато Раскан хранеше конете, а Ферен седеше до огъня, Ринт отиде до брега с кожено ведро. Драконъс беше прегазил потока и сега крачеше нагоре по каменистия склон, сякаш изгаряше от нетърпение да погледне към Пустошта Барет.

Имаше скрити цели в това пътуване и тайнствеността, стегната плътно около него, бе достатъчно доказателство за това. Риск имаше тук, опасност, породена от незнание, и Ринт никак не харесваше това. Нещата се влошаваха още повече от това, че знаеше много малко за Пустошта Барет. А за земите отвъд равнината знаеше още по-малко. Азатанаите бяха загадъчни като всички чужденци — идваха при тайстите поединично, по природа отчуждени и като че ли незаинтересовани да създават приятелски връзки. Всъщност Ринт не виждаше кой знае каква полза от тях. Би предпочел джагъти пред азатанаи. Джагътите поне бяха намерили за редно да се опълчат на войнствената експанзия на джелеките на юг. Азатанаите не бяха направили нищо дори когато нападаха селата им.

„Но джелеките никога не нападаха самотен азатанай. Не крадяха деца, нито насилваха жени. Просто запалваха къщите и бягаха с плячката, а на всичко това азатанаите просто се смееха, сякаш вещите са без значение.

Богатството, казваха азатанаите, е фалшива мярка. Честта не може да бъде трупана като имане. Почтеността не може да краси стая. Няма храброст в златото. Само глупците градят крепост от богатство. Само глупци биха живели в нея и да си въобразяват, че са в безопасност.“