Ковачница на мрак

Тези думи бяха повтаряни често, макар Ринт да не знаеше кой азатанай ги е изрекъл пръв. Бяха се носили из войнишките лагери през войната, разказвани като сказание за героизъм, но с тон на объркване, неразбиране и неверие. Но не сложността на мислите толкова озадачаваше Ринт и другите. Всъщност в тях нямаше нищо особено сложно. Безпокойството, което те вдъхваха, бе в това, че азатанаите бяха дали доказателство за това безразличие.

„Човекът, който омаловажава глада на селяните, се храни до насита всяка вечер. Така убежденията се разкриват като лицемерие, като празни думи.“ Но азатанаите бяха говорили истината и бяха гледали невъзмутимо, докато разбойниците от Джеларкан крадяха или унищожаваха всичко.

Такива хора плашеха Ринт. Бяха ли изобщо способни на гняв? Никакво възмущение ли не изпитваха? Не се ли обиждаха?

Метна ведрото във водата и загледа как течението го издува. Въжето се изпъна и той задърпа. Ведрото натежа здраво в ръцете му.

Драконъс се беше изкачил по брега и се взираше на запад, където слънцето бе изгубило формата си сред локва червено на хоризонта. Малко след това вдигна ръката си в тежката ръкавица.

Ведрото плисна вода, щом Ринт го издърпа и го остави на брега. Сърцето му изведнъж заби като барабан. Видя как Драконъс се обърна и закрачи обратно към реката. Прегази я и Раскан го посрещна. Казаха си нещо и след това лордът продължи към бивака, а сержантът остана зяпнал след него.

„Някой идва. От запад. Някой… очакван.“

Ферен дойде до него, обутите ѝ в мокасини крака изскърцаха по облите камъчета на брега.

— Видя ли?

Той кимна.

— Кой може да е?

— Не мисля, че ще е джагът — отвърна Ринт. — Но тогава кой? Азатанай? — Видя я как се обърна към лагера и проследи погледа ѝ. — Боиш ли се вече за момчето? Каква е ролята му във всичко това?

— Не знам.

— Ти направи каквото те помолиха, Ферен. Той ще има очаквания.

Тя го изгледа твърдо.

— И не е нищо повече от проклето пале, което трябва да си подвие опашката?

— Ти си единствената, която може да отговори на това — отвърна Ринт.

— Ти си мъж. Нищо не разбираш от тези неща.

— Нима? На колко щеше да е момчето сега? Колкото Аратан, или почти. — Видя как ѝ се отразиха думите му, като остриета, посекли лицето ѝ, и го заболя. — Извинявай, сестро.

Но очите ѝ вече бяха изстинали.

— Децата умират. Майките го превъзмогват, както могат.

— Ферен…

— Провалът беше на баща му, не мой.

— Знам. Нямах предвид…

— Скръбта поведе ръката му към ножа. Егоизмът го заби в сърцето му.

— Ферен…

— Той ме изостави, когато най-много се нуждаех от него. Научих се от това, братко. Научих се добре.

— Аратан не е…

— Знам! Аз ли съм тази, която предъвква миналото цял следобед? Аз ли съм смазаната от черен гняв? Имах син. Той умря. Имах съпруг. Той също е мъртъв. И имам брат, който мисли, че ме познава, но познава само някаква сестра, която си е измислил. Иди пак при нея, Ринт. Лесно ще я намериш. Вързана за веригите в главата ти.

Вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, и той се стегна да понесе удара, но той така и не последва и след малко тя се върна при огъня.

Искаше му се да заплаче. Вместо това се изруга наум за глупостта си.

Отвъд реката се появи фигура. Огромна, висока, облечена в дебели плочи кожена броня, с наръч къси копия, закрепен на едното рамо, с тежка торба в едната ръка. Главата му беше гола, косата разрошена и грейнала като огнена кръв в блясъка на гаснещото слънце. Спря за миг, а след това закрачи тежко надолу към брода.

И Ринт позна този азатанай, макар никога да не го беше виждал.

„Самотният воин сред азатанаите. Онзи, когото знаят като Закрилника. Макар че с кого се е бил е въпрос, на който не мога да отговоря. Полукръвен Тел Акаи, приятел на Килмандарос.

Гризин Фарл.“

Водата стигна само до средата на тежките му ботуши.

— Драконъс! — ревна мъжът. — Така ли се криеш от целия свят? Ха, не повярвах на приказките — виж ме какъв глупак съм! Но пък виж, нося ейл!

Дойде сред тях като човек, който няма нито от какво да се бои, нито какво да губи, и едва много по-късно — след години — Аратан проумя как всяко от тези две неща подхранва другото и как на свой ред те могат да вдъхват едновременно възхищение и жал. Но с идването му в лагера беше все едно, че великан е слязъл от някоя висока планинска скала, от някоя далечна, пердашена от ветрове цитадела с ехтящи коридори и скреж по праговете на вратите. Господарят ѝ се бе уморил от самотата и сега търсеше компания.

Има хора, от които удоволствието се излъчва, замайващо като лъх на ейл, подканящо като топлината на огън в студена нощ. Вдъхват веселие само с един бегъл поглед, сякаш светът е пълен с шеги и компанията, която делят, не може да устои на тази радушна прегръдка.

Азатанаят се представи като Гризин Фарл и не изчака Драконъс да го запознае с другите, а ги обиколи един по един. Раскан, Ринт и след това Аратан, а когато ръката му стисна китката на Аратан, бръчките около очите на великана се изопнаха и той каза: