Ковачница на мрак

— Когато бъда отново дете, възрастните ще се отдръпнат от погледа ми. Ще се разпръснат в своите светове и ще ме оставят в моя. Без тях ще съм изпълнен с вяра и ще преподреждам мащабите на нещата според собствената ми скромна повеля. Времето ще отпусне хватката си и ще играя, докато не дойде време за сън. — Замълча и отпи. — А ако сънувам, ще е сън за поражение.

След дълго мълчание Келарас се покашля.

— Милорд, господарят ми добре разбира, че такава поръчка е, особено в това време, необичайна.

— Имаше време, когато щеше да е съвсем обичайна. Но да я нарека такава сега би било твърде притворно за вкуса ми. На една поръчка за меч от Първия син на Тъмата неизбежно ще се погледне като на политическа. Дали съгласието ми няма да отприщи слухове за таен съюз и заговор? Какъв капан поставя Аномандър на пътя ми?

— Никакъв, милорд. Желанието му се основава на честта и традицията.

Мъжът срещу него бавно повдигна вежди.

— Негови ли са тези думи, или ваши?

— Такова е разбирането ми, милорд, с цялото уважение към мотивите на Първия син.

— Като е избрал вас, е направил добър избор. Един ден отново ще бъда дете. — След това се наведе напред. — Но още не. — Остротата в погледа му блесна като късчета диамант. — Капитан Келарас, има ли вашият господар изрични указания за този тъй желан от него меч?

— Би искал да е мълчаливо оръжие, милорд.

— Ха! Викът на гъвкавия гръбнак на меча го изнервя значи?

— Не, милорд.

— И все пак би желал оръжие със запушена уста, онемяло, оръжие прокълнато да вие и плаче, без никой да го чуе.

— Милорд, оръжието, което описвате, ме кара да се чудя кое от двете е по-голямото мъчение: мълчанието или гласът на болката му?

— Капитане, оръжието, което описвам, не съществува. Но онези глупаци в легиона на Урусандер ще ви кажат друго. Кажете ми, господарят ви ще скрие ли произхода на меча си?

— Разбира се, че не, милорд.

— Но все пак би искал да е ням.

— Трябва ли всички истини да се изричат, милорд?

— Да не би рикталът да убива решителността ви, капитане? Мога да поръчам вино, ако предпочитате.

— Всъщност, милорд, бях забравил, че държа бокал. Моля за извинение. — Келарас отпи нова глътка.

— Желае меч на истината значи.

— Такъв, който държи на същото у владелеца си, да. Тъй че в съгласие, но мълчаливо съгласие.

Хенаралд се надигна рязко. Беше висок и мършав, но стоеше изправен, сякаш желязото на неговия свят бе в костите му, в плътта му. В ямите на очите му вече не се виждаше нищо, може би поради ъгъла, под който го гледаше Келарас.

— Капитане, във всяко оръжие има хаос. Ние, които ковем желязо, всъщност всякакъв метал, се счепкваме с този хаос. Борим се с него, стремим се да наложим сдържаност и ред, а той също се бори, с открито непокорство, и когато това не успее, със скрито вероломство. Вашият господар търси меч, лишен от хаос. Такова нещо не може да се постигне и животът, който преживях, е доказателство за това.

Келарас се поколеба, после каза:

— Милорд, Първи син Аномандър е наясно с тайната на мечовете Хуст. Знае какво лежи в сърцевината на оръжията, които правите. Не това е пътят, който иска той в направата на избраното му оръжие. Той моли гръбнакът на оръжието да бъде закален в магия, в чистотата на самата Тъмнина.

Лордът на Ковачница Хуст стоеше неподвижен. Бръчките на лицето му сякаш ставаха по-дълбоки с всеки миг, докато се взираше отвисоко в Келарас. След това каза сухо:

— Казват, че скиптърът, който направих за Майка Тъма, вече притежава нещо от душата на Куралд Галайн. Тя го е напоила с магия. Взела е чистото, но обикновено желязо и го е направила… свръхестествено.

— Милорд, не знам много за това.

— Сега той въплъщава Мрака по някакъв начин, който малцина от нас разбират. Всъщност чудя се дали самата Майка Тъма напълно съзнава какво е направила.

Посоката на този разговор притесни Келарас.

— Богохулства ли говоря? — изсумтя Хенаралд.

— Надявам се, че не, милорд.

— Но вече трябва да внимаваме какво говорим. Изглежда, капитане, че докато мощта ѝ расте, търпимостта ѝ намалява. Те са като магнити, изтласкват се взаимно. Не дава ли мощта неуязвимост? Не укрепва ли мощта бронята? Не намира ли мощта увереност в самата себе си? Възможно ли е онези, които притежават най-голяма мощ, да изпитват също така най-големия страх?

— Не мога да кажа, милорд.

— И все пак онези, които са най-немощни, не страдат ли от същия страх? Какво дава тогава мощта на владелеца си? Предполага се, средствата, с които да се опълчи на този страх. И все пак това като че ли не действа, не и за дълго поне. От това трябва да заключим, че мощта е безсмислена и заблуждаваща.

— Милорд, форулканите се опитаха да наложат мощта си над тайстите. Ако бяха успели, сега щяхме да сме или поробени, или мъртви. Нищо заблуждаващо няма в мощта и чрез силата на своите легиони, включително Хуст, ние надделяхме.