Ковачница на мрак

— Даже много добре — отвърна му и отново се отпусна назад. — Сигурно не би могъл да го разбереш, но тъкмо увереността ми, че съпругът ми ми остава верен, ме тласка да правя каквото правя.

— Права си — изобщо не го разбирам.

— Не съм му равна. Никога не съм се надявала да му стана равна, от самото начало. Вървях в сянката му, винаги. Не се живее леко с такова нещо, не и ден след ден.

— Никаква сянка няма, Торас. Никой не е гледал на теб като на по-низша от него — командваш легиона Хуст, в името на Бездната!

— Това няма нищо общо с военен ранг, нито с постижения.

— Тогава с какво?

Но тя поклати глава.

— Липсваше ми, Галар.

Всичко това — без да го погледне в очите. Нямаше представа дали другите ги наблюдават и дали се опитват да чуят разговора им. Едва ли. Слугите бяха донесли рогозки и ги разстилаха на пода. Някой запя с пиянски глас, забравил думите на песента, и отекна смях. Пушекът бе надвиснал тежко във въздуха и пареше очите му. Галар сви рамене.

— Какво да се направи тогава?

Тя стана и го плесна по рамото.

— Върви си в стаята. Късно е.

— А ти?

Тя се усмихна и го заобиколи.

— В това е цялата работа с куража, нали?

Върна се на предишното си място, напълни халбата си и той разбра, че няма да прекара тази нощ сам. Щом стана и се запъти към изхода, помисли за стаята си в Цитаделата и за тясното легло, което никога нямаше да сподели с жрица. А след това помисли за Калат Хустаин, лежащ сега на нара в някой северен форт. Двама мъже, които живееха в самота, защото беше в нрава им да я избират: да остават сами, щом я няма любовта.

А жената, която тези двама мъже споделяха, не разбираше нищо.

През последните три дни на Кадаспала му бе спестена компанията на Хун Раал и Оссерк. Дори не ги беше видял, когато заминаха, а Урусандер така и не бе споменал накъде са тръгнали, нито защо. Това го задоволяваше, тъй като му позволяваше да работи над портрета, без да се налага да търпи невежествен коментар, непоискан съвет или глупави разговори на вечеря. Насаме Урусандер беше друг човек и споровете им по всевъзможни теми се бяха оказали умерено забавни, почти разведряващи, дотолкова, че Кадаспала бе започнал да очаква с нетърпение да седнат на масата в края на деня.

Все пак положението го безпокоеше. Работата го правеше нетърпелив, раздразнителен и неудовлетворен. В края на всеки сеанс се мъчеше да се задържи да не рухне от умора и вместо да се отдаде с усърдие на почистването на четките, спираше и умът му проследяваше линиите на скиците с въглен, с които непрекъснато сравняваше, за да прецени образа на статива — не му се налагаше всъщност да поглежда скиците, толкова бурно бяха прогорили те ума му. Лицето на Урусандер го терзаеше като лицето на всеки, когото рисуваше, но този път усещането бе някак по-различно.

Във всички творби на изкуството имаше политическо намерение, но това сега бе твърде набиващо се на очи, твърде дръзко, ако питаха него, тъй че той усещаше как ръката и окото му се борят с тази отявлена грубост чрез промяна в багрите, чрез открояване на определени черти, чрез символичен език, който разбираше само той.

„Рисуването е война. Изкуството е война.“

Колегите му щяха да изтръпнат от ужас пред такива възгледи. Но пък те общо взето бяха глупци. Само Галан щеше да разбере. Само Галан щеше да кимне и може би дори да се усмихне. Съществуваха толкова много начини да се воюва. Оръжия на красота, оръжия на раздор. Бойни полета на пейзаж или в гънките на висяща завеса. Линии на съпротива, гнезда на засада, атаката на цвета, отстъплението на перспективата. Толкова много начини на воюване и все пак всяка победа се чувстваше като поражение — той нямаше никаква власт над чуждите очи в края на краищата, а и ако изкуството можеше да подложи на обсада чуждата душа, то това беше само настъпване слепешком срещу невидими стени.

Този портрет на Урусандер — срещу който той седеше сега, докато последните свещи примигваха и гаснеха — носеше всички рани на Кадаспала, но кой можеше да види това? Никой, дори и Галан. Човек се научава да крие загубите и провалите, а едно доволно око е съблазнено око.

И Урусандер несъмнено беше доволен.

Беше приключил. Щеше да си замине призори. „Нарисувах мъж, достоен да бъде неин съпруг. Ще видят силата му, твърдата му почтеност, защото те лежат на повърхността. Няма да видят под тези неща — жестокостта под силата, студената гордост зад тази твърда решителност. Няма да видят носещия справедливост меч, стиснат здраво в ръката на почтеността.

Ще видят в стойката му войнишката му дисциплина и тежестите, понесени без оплакване. Но няма да видят изгубената съпричастност и неразумното очакване.

В багрите ще намерят топлина с много лек намек за метала отдолу и като видят това, няма да разберат нищо за онази сплав от огън и желязо и за всичко, което предизвиква тя.

Силата ми е огромна, талантът ми — неоспорим, зрението ми — сигурно и вярно. И все пак всичко това ме терзае. Има само един бог и неговото име е красота. Има само един вид преклонение, и то е любов. Има само един свят за нас, а ние сме го наранили до неузнаваемост.