Ковачница на мрак

— Ако форулканите бяха спечелили, какво щяха да са постигнали? Господство над роби? Но нека бъда искрен, капитане. Нито един тайст нямаше да коленичи в робство. Форулканите щяха да останат без друг избор, освен да избият всички ни. Питам отново: какво щяха да са постигнали? Един триумф в самота издава кух звук и небесата не отвръщат на прогласената слава.

— Господарят ми моли за меч.

— Чисто и обикновено желязо.

— Точно така.

— Да поеме кръвта на Мрака.

Капитанът повдигна вежди.

— Лорд, магията ѝ не е азатанайска.

— Не е ли? Тя захранва мощта си, но как?

— Не с кръв!

Хенаралд изгледа Келарас още миг, след което отново седна в тежкия си стол. Пресуши бокала в ръката си и го остави на масата.

— Вдишвал съм отрова толкова дълго, че само рикталът може с огън да изгори пътя си през раните в гърлото ми. Старостта притъпява чувствата ни. Потъмнели са като черна скала на зъбер в очакване на още някой сезон на скреж. След като Първият син открие тайната на Хуст, ще размени ли знанието, за да утоли политическите си амбиции?

— Господарят ми заявява за своя единствена амбиция желанието никога да не се покори на невежеството, милорд. Знанието е единствената награда, която търси, а притежанието му е неговата мярка за богатство.

— Трупа ли го тогава?

— Той разбира, че други биха могли да използват това знание по неуместни начини. Познавам моя господар още откакто и двамата бяхме деца, милорд, и мога да ви уверя, че никакви тайни не се изплъзват между пръстите му.

Хенаралд сви рамене, забил очи в пода някъде вдясно.

— Тайната на мечовете Хуст сама по себе си е нещо без сила. Пазя я по… други причини.

— За да защитите владелците на такива оръжия. Да, милорд. Господарят ми добре разбира това.

Навъсените очи за миг пробягаха към Келарас и се извърнаха отново.

— Ще направя на Аномандър меч — заяви Хенаралд. — Но в момента на последното му закаляване ще присъствам. Ще видя лично тази магия. И ако е кръв… — Въздъхна. — Тогава ще знам.

— Тя обитава в мрака — отвърна Келарас.

— Значи няма да видя нищо?

— Мисля, че няма да видите нищо, милорд.

— Май започвам да разбирам естеството на нейната мощ — каза Хенаралд.

Келарас излезе от залата. Усети, че се е разтреперил. В току-що отминалия напрегнат разговор онова, което най-много бе обезпокоило капитана, беше обещанието на Хенаралд за връщане към детството. Не можеше да го проумее, но все пак подозираше, че в това признание се крие някаква ужасна тайна.

Изруга, изтласка тревогата от ума си и тръгна към главната зала в края на коридора, където вечеряха над сто обитатели и гости на дома, сред буен шум от гласове и смях, а зноят от огромното огнище лъхаше в залата и изпълваше въздуха с омайващите миризми на печено свинско. Щеше да се изгуби сред атмосферата на пиршеството, а и да се събудеха мигове на подозрение, трябваше само да си напомни, че е спечелил обещанието на Хенаралд да изкове меч за господаря му, а след това да посегне за поредната халба ейл.

Щом влезе в залата, спря за миг, защото видя десетки нови, непознати лица, зацапани с прах и уморени. Пристигнал бе отряд войници Хуст, върнали се от някой патрул, и приятели шумно си викаха за поздрав. Келарас огледа тълпата, търсейки Галар Барас, и след малко го видя: стоеше до един страничен вход, опрял гръб на зацапаната от пушек каменна стена. Келарас тръгна към него, но спря, щом забеляза че Галар гледа напрегнато някаква жена, очевидно офицер, която сякаш бе центърът на внимание на околните. Жената се усмихваше и говореше с някакъв изгърбен старец, твърде пиян, за да стои изправен, без да се подпира на един стол.

След малко жената потупа пияния по рамото, подмина го и тръгна към една маса, където приятелите ѝ вече се настаняваха.

Келарас спря един младеж и попита:

— Коя е онази жена? Офицерът?

— Торас Редоун, сър, командир на легиона Хуст.

— О, да. Благодаря.

Сигурен беше, че я е виждал и преди, но отдалече — на бойно поле и, разбира се, с шлем и бойно снаряжение. Не беше от присъстващите на официални събития в Цитаделата, предпочиташе да остава с легиона си. Разправяха, че дошла да коленичи пред Майка Тъма в оцапани от пот кожени дрехи, с прах на лицето — беше смятал, че тази приказка е измислена, но вече не беше толкова сигурен.

Сега Торас Редоун седеше с войниците си с халба в ръка и въпреки всичката нечистотия по нея от тежкия път той видя, че е красива, макар и по някакъв разпуснат начин. И когато видя как пресуши халбата и взе нова, не се изненада.

Помисли дали да ѝ изрази почитанията си, но реши, че не е моментът за това, тъй че продължи към Галар Барас.

— Изглеждаш притеснен, капитане — каза Галар, щом се приближи.

„Не и наполовина колкото теб, приятел.“

— Току-що дойдох от аудиенцията с вашия лорд.

— А той говори ли ти за детство?

— Да, макар да признавам, че не мога да го проумея.

— А другият въпрос?

— Господарят ми ще е изключително доволен. Виждам, че нямаш пиене. Лично аз се чувствам достатъчно храбър да щурмувам строя на халбите с ейл…