Ковачница на мрак

— Не и аз, капитане. Не понасям ейл. Виждам, че си изненадан — кой ветеран не може да пие, чудиш се? Ами, ще ти отговоря: трезвият.

— Това пречи ли ти да се включиш в празненствата? Виждам, че стоиш настрана, като отхвърлен. Хайде, ела да си намерим място да седнем.

Галар се усмихна вяло, с нотка на тъга в очите.

— Щом настояваш.

Отидоха до една маса близо до слугинския вход, отрупана с празни халби, и щом седнаха, Келарас попита:

— Е, можеш ли да ми обясниш тази мания на вашия лорд да се превръща отново в дете?

Галар Барас сякаш се поколеба, а след това избута халбите настрани и се наведе към него.

— Това ни безпокои всички, капитане…

— Наричай ме Келарас, моля те.

— Добре, Келарас. Нещо измъчва Хенаралд, поне в ума му. Твърди, че губи спомените си, не за далечно време, а за току-що миналия ден, или за току-що миналото утро дори. Но ние не го виждаме, поне засега. Има една болест, която поразява ковачите. Някои вярват, че е от изпаренията в ковачницата, от парата от закаляването или от стопените капки руда, които изгарят кожата. Наричат я Загубата на желязо…

— Чувал съм за това — отвърна Келарас. — Но казвам ти, срещнах се с вашия лорд и не видях нищо, което да е поразило разума му. По-скоро говори с абстракции, на езика на поетите. Когато темата изисква точност, умът му бързо се изостря. Това изисква гъвкавост, определена острота на ума.

Галар Барас сви рамене.

— Никакви тайни не разкривам, Келарас. Слухът отдавна се носи — нашият лорд се чувства измъчен, а остротата на разума му, която така уверено описваш, за него е доказателство за войната, която води със самия себе си, с провалите, които усеща, че го сломяват. Удря с точност, за да надвие замъгляването на спомените.

— Отначало помислих, че се страхува от това връщане към детството — каза намръщено Келарас. — Но започвам да подозирам, че той ще го посрещне радушно, ако то дойде. Освобождаване от всички напрежения в света на възрастните.

— Напълно е възможно да си прав — призна Галар. — Ще докладваш ли на господаря си за този проблем?

— Той обеща на Аномандър меч. Загубил ли е уменията си?

— Не, нищо такова не сме видели.

— Тогава страховете на лорд Хенаралд за собственото му здраве нямат никакво отношение към поръчката.

— Благодаря ти, Келарас.

Келарас махна небрежно с ръка.

— Освен това бих могъл да ти кажа вероятния отговор на господаря ми, в случай че чуе за твърденията на лорда ви.

— О, и какво би казал той?

— Предполагам, че би кимнал много замислено, а после ще каже: „Много има да се каже за едно връщане в детството.“

След малко Галар се усмихна и този път в усмивката му нямаше тъга.

Келарас изпи доста ейл и разговорът им бе приятен, което до голяма степен потуши смута в душата на Галар Барас, но когато капитанът най-сетне стана, провлече няколкото думи за довиждане и се запъти с олюляване към изхода, Галар отново остана сам, безпомощен да надвие болката, причинена от това да види Торас Редоун.

Помещението вече се беше поопразнило. Свещите бяха почти догорели, уморените слуги разчистваха блюда и халби и само няколко маси оставаха все още заети. Тя все още се държеше, макар бойните ѝ другари да клюмаха отпуснати в столовете си, а когато най-сетне стана, олюля се за миг и се запъти към Галар — едва тогава той разбра, че я е чакал. И че тя го е знаела.

— Как е куражът ти, Галар Барас? — Алкохолът замаза думите ѝ по начин, който той помнеше много добре.

Настани се на стола, на който допреди малко седеше Келарас. Изпружи крака — зацапаните ѝ с кал ботуши опряха десния му глезен, после сплете пръсти в скута си и го изгледа със зачервените си очи.

— От юга ли идваш? — попита той.

— Откъде другаде? Патрулиране по Форулканската граница.

— Някакви неприятности?

Тя поклати глава.

— Кротко е. Не като едно време. Но пък нищо не е като едно време, нали? Освен това е далече.

— Всички вече сме далече, да.

— Нали? Виж съпруга ми — можеше ли да е стигнал по-далече, отколкото е сега? Блещукаща съдба, сезонни фортове, командва разни откачалки. А би трябвало да е истинска служба на кралството, нали? Нали?

Той я изгледа мълчаливо, после каза:

— Голяма отговорност е.

Изведнъж тя се изсмя и откъсна погледа си от неговия. Дясната ѝ ръка забарабани по масата, после застина.

— Всички заобикаляме пограничните земи, сякаш изпробваме границите си.

— Не всички — отвърна той.

Тя го погледна за миг, после отново извърна очи.

— Ти си парий в Цитаделата. Смятат те за нагъл и пренебрежителен, но това не си ти, Галар. Никога не си бил такъв.

— Изглежда, имам малко общо с обитателите на Цитаделата.

— Избрахме те точно по тази причина.

Той се замисли над това и въздъхна.

Тя се наведе към него.

— Не беше наказание, Галар. Изобщо не беше.

Но беше и той го знаеше.

— Би могъл поне да вземеш жрица в леглото си, да ти кажа. Остави целомъдрените да зяпат в стените в манастирите си. Хората не ни харесват така. Ние сме войници и си имаме своите войнишки желания.

— А ти добре ли утоляваш своите напоследък, Торас?

Както обикновено, хапливостта му не ѝ подейства.