Ковачница на мрак

Не беше видял никаква следа от жива еккала, а беше яздил далече от дома Инис, далече от Джаен и възбудената му дъщеря, далече от света на сватби, заложничества и вечно растящите напрежения между знатните и все пак, дори тук, на открито, сред тези хълмове под това огромно небе, расата му го бе намерила с трофеите си на смърт.

Преди години, когато все още бе достатъчно млад, за да мечтае, си бе представял как тръгва на път, за да открие нов свят, място без тайсти, без цивилизация, място, където да може да живее сам и необременен… не, може би не сам: виждаше и нея до себе си, спътничка във великото му приключение. Онзи свят имаше вкуса на минало, но минало, каквото никое око на тайст не бе видяло, което го правеше невинен. И той мислеше за себе си като за плячка, а не като за хищник, все едно сменяше кожата си на нагъл убиец и с това идваше възбудата на страха.

В мигове на слабост все още копнееше за онова място, където рисковете на свободата бяха ясни и понятни, и когато излизаше да язди извън имението, както бе направил този път, изчезвайки в дивото, доколкото бе останало, се улавяше, че търси… не еккала или тяхна диря; нито вълци на хоризонта или в долините; нито зайците и ястребите, а минало, което знаеше, че е завинаги изгубено. Още по-лошо, беше минало, на което той и народът му не принадлежаха, тъй че не можеше никога да го познае.

Беше обучен за война точно както бе научен да ловува и как да убива, и тези умения бяха смятани за необходими в подготовката му за пълнолетие. Колко тъжно беше това?

Ушите на коня му трепнаха и щръкнаха. Крил се надигна на стремената и се загледа натам, накъдето се бяха насочили.

От север идваше отряд конници.

Появата им го изненада. Виждаше, че са тайсти, с броня, но гологлави — шлемовете им бяха окачени на седлата им.

Единственото относително близко селище беше твърдината Седис, поне на три дни път на северозапад, а тези ездачи трябваше да са прекосили Млад Дорсан Рил, трудна задача по всяко време на годината, след като щеше да е по-просто да останат на пътя от другата страна на реката, който щеше да ги преведе покрай дома Дракони и оттам до Карканас. Нямаше причина за такова рисковано прехвърляне, след като на юг имаше здрави мостове.

Крил се помъчи да си спомни кой се бе настанил в твърдината Седис. Крепостта беше вдигната в края на войната срещу джелеките и там бе настанен постоянен гарнизон, откакто победените джелеки бяха помислили да подновят набезите си — все едно че войната изобщо не я беше имало.

Ездачите се приближаваха, но без да бързат. И двайсетина пешаци.

Той се поколеба за миг, после препусна към тях. Когато се приближи, видя, че вървящите пеш са деца, и още по-изненадващото — бяха джелеки.

Не видя обаче вериги, с които да са оковани като пленници, а всяко дете беше изгърбено под тежестта на кожена торба, сигурно с вещи.

Конниците бяха четирима редовни войници, плюс сержант и капитан в челото на отряда. Капитанът огледа Крил напрегнато, все едно търсеше нещо определено, и след като явно не го намери, видимо се отпусна, вдигна ръка на хората си да спрат и каза:

— Надалече пътувате. Да не би да носите съобщение до твърдина Седис?

Крил поклати глава.

— Не, сър. За това щях да съм от другата страна на реката.

— Какво кара тогава един млад благородник да се скита из тези хълмове?

Капитанът, изглежда, бе решил да пренебрегне това, че всички са на погрешната страна на реката.

Крил сви рамене.

— Аз съм Крил Дурав, заложник при…

— Дома Инис. Ще сгреша ли, ако предположа, че сте избягали от трескавите приготовления за сватбено тържество?

— Моля?

Мъжът се засмя.

— Аз съм капитан Скара Бандарис, Крил. Пътувам на юг по два повода. — Махна към джелекските деца. — Първо, за да разбера какво да правя с първата група заложници. А мислехме, че по-скоро ще се изправим пред нова война, отколкото джелеките да предадат и едно свое дете за заложник. Представи си изненадата ни.

— А другата причина, сър?

— Да присъствам на церемонията, разбира се. Толкова се радвам да науча, че Андарист е на самия връх на брачното щастие. Е, би ли ни придружил до дома Инис? Ще ми се да чуя за хубавата дъщеря на Джаен, с която си расъл през всичките тези години.

Крил знаеше името на Скара Бандарис, офицер, който се беше отличил във войните. Не знаеше обаче, че е назначен в Седис.

— Като заложник при дом Инис, сър, за мен би било чест да ви придружа. Достатъчно се задържах в тази пустош. — Обърна коня си, щом капитанът махна на отряда отново да поеме напред.

Скара Бандарис подкара до него.

— На твое място, Крил Дурав, като нищо можеше да потърся някоя празна пещера при отшелниците по северните скали. Млада жена, която скоро ще се венчае — която си познавал от толкова дълго… е, сбърках ли за мотивите ти?

— Моите мотиви ли, сър?

— Навън сред пущинаците, сам и в блажен мир… напуснал си дома от доста дни, бих се обзаложил.

Крил въздъхна.

— Вярно предположихте, сър.

— Тогава няма да говоря повече за наранени сърца. Нито ще те измъчвам с въпроси за Енесдия. Кажи ми, видя ли някоя еккала?