— Нито една жива, сър — отвърна Крил и хвърли поглед назад към децата джелеки.
Скара Бандарис изсумтя:
— По-добре на два крака, отколкото на четири, уверявам те.
— Сър?
— Двайсет и пет кутрета, Крил, които никоя каишка не може да удържи. Ще отгледаме вълци сред тия.
— Не съвсем вълци, както съм чувал…
— Добре, хрътки тогава. Тази традиция с взимане на заложници, толкова почитана и ненакърнима, като нищо може да се обърне и да ни захапе.
Крил го изгледа.
Скара Бандарис избухна в смях и Крил също се насили да се усмихне.
Може би, прецени след малко, предвид шегите на войниците зад тях, нуждата му от самота бе приключила.
— Къде е той?!
Викът накара слугините да се свият уплашено, подробност, която донесе диво задоволство на Енесдия, макар и само за миг.
— Как смее да избяга? И татко не прави нищо!? Нима сме престанали да тачим древната традиция за заложниците, че да го остави така да изчезне в пущинаците като някое полудиво псе? — Редицата безизразни лица, които я гледаха, вбеси Енесдия само още повече. Тя изсъска и излезе от стаята, а слугите заситниха плахо след нея. Едно махване с ръка и всички спряха. — Оставете ме на мира, всички.
След дълго и все по-дразнещо търсене най-сетне намери баща си зад конюшните — наблюдаваше обяздването на някакъв кон.
— Татко, ние ли първи ще отхвърлим всички почитани традиции сред нашия народ?
Джаен я изгледа учудено.
— Това ми се струва някак си… амбициозно, дъще. Мисля, че ще е по-добре да оставя тези неща за следващото поколение, нали?
— Тогава защо сме пренебрегнали отговорностите си спрямо нашия заложник?
— Не знаех, че сме направили това, Енесдия.
— Крил е изчезнал — от няколко дни! Като нищо може да лежи на дъното на някой кладенец, със счупени крака и умиращ от жажда.
— Да умира от жажда в кладенец?
Тя го изгледа гневно и накрая той се предаде и каза:
— Пуснах го да потърси еккала в хълмовете.
— Това е безнадеждно!
— Несъмнено. Но той е свикнал.
— Какво имаш предвид?
Джаен само сви рамене и отново извърна очи към коня.
— Този момент е твой, не негов. Всъщност пребиваването му в семейството ни приключва. Добре е за него да му се поотпуснат юздите, като за всеки младеж на негова възраст.
Тя не обичаше да чува такива неща. Крил ѝ беше приятел, брат във всяко отношение, освен по кръв. Помъчи се да си представи живота без него и потръпна, щом изведнъж осъзна, че след като се омъжи, времето ѝ с Крил наистина ще приключи завинаги. В края на краищата нима наистина бе очаквала, че той ще дойде с тях в новата къща? Абсурд.
Толкова много неща се случваха наведнъж, че поглъщаха всичките ѝ мисли. Едва сега започваше да ги проумява.
— Но той ми липсва — промълви тя. Чу слабостта в собствения си глас и очите ѝ се напълниха със сълзи.
Баща ѝ се обърна към нея.
— Скъпа — каза ѝ и я хвана за ръката. — Светът се променя и това наистина е много плашещо…
— Не съм уплашена.
— Е, тогава „смущаващо“ е може би по-доброто определение.
— Той просто… Ние израснахме заедно. Това е всичко.
— Едва ли той го вижда така. Ти направи своя избор, Енесдия, и пътят пред теб вече е сигурен, а мъжът, който ще върви до теб, те очаква. Време е и Крил да намери своето бъдеще.
— Какво ще направи? Говорил ли е с теб? Нищо не ми е казал — вече нищо не ми казва. Сякаш не ме харесва вече.
Тръгнаха към къщата и Джаен избра един страничен вход, тесен проход към вътрешна градина.
— Чувствата му към теб остават непроменени, но също както ти пое в нова посока — извън тази къща, — трябва да го направи и Крил. Той ще се върне при семейството си и там ще се реши бъдещето му.
— Всички Дурав са войници. Крил има само един брат останал жив. Войните почти унищожиха фамилията им. Ще хване меча. Ще тръгне по стъпките на Спинок. Такава загуба!
— Не сме вече във война, Енесдия. Рисковете не са каквито бяха някога и за това можем да сме само благодарни. Но пък най-младите родени в благородни фамилии все така нямат голям избор и днес.
Стояха в градината до изкуственото езерце. Плодните дръвчета покрай две от вътрешните стени се бяха огънали от тежките зрели плодове — пурпурни сфери, приличащи на прашно стъкло. Енесдия си помисли, че ако някой падне, ще се пръсне със звън.
— Не помислих, татко. Проявих егоизъм. Разделяме се и ще е трудно и за двама ни.
— Несъмнено.
Тя го погледна.
— А за теб дори ще е още по-лошо — не е ли Крил синът, когото така и нямаше? Тази къща ще изглежда толкова… празна.
Джаен се усмихна.
— Един стар мъж цени спокойствието и тишината.
— О? Значи нямаш търпение да се отървеш от нас?
— Ето, че позна.
— Е, да не мисля за чувствата ти повече тогава.
— Именно. Сега се върни при слугините си, да не направят някоя пакост.
— Могат да изчакат — искам да поостана малко тук. Трябва да помисля.
Усмихнат, баща ѝ напусна градината.
„Бих могла да помоля Андарист да предложи служба на Крил. В стражата на Цитаделата. Това ще е моят подарък за Крил. Подарък, за който никога няма да разбере. Андарист ще му е командир — или може би Аномандър? Все едно. Би могъл да се издигне много.“