Ковачница на мрак

— Доволни са от работата обаче, тъй че знаят, че ако ме ядосат, ще е зле за тях. Все пак загубих повечето от редовните си. Отидоха при Домашните мечове на Дракона. Аз правя същото — добави той и острите му очи се присвиха към високите стени от черен камък на цитаделата Торас. На пейка до високата порта седеше самотен страж и като че ли ги наблюдаваше. — Това е последното ми пътуване.

— Войник ли си бил, Харал?

Мъжът го изгледа отвисоко.

— В моето поколение малцина не бяха.

— Аз съм Орфантал.

Грубото лице на Харал се намръщи.

— Защо го е направила това?

— Коя? Какво?

— Майка ти. Това е диалект на Йедан — свещения език на монасите. — Шейки го наричат.

Орфантал сви рамене.

Един от войниците, който се беше навел да накладе огън наблизо и явно беше подслушвал, се изсмя и подхвърли:

— Означава „неискан“, момче. Ако това не казва всичко, вържи го и с пращането ти в Карканас.

Харал се обърна към него.

— Ще се радвам да видя, че си се махнал от очите ми, Нарад. Отсега насетне, в това пътуване, дръж проклетата си уста затворена.

— Добре, още съм ти подчинен, но както казваш, Харал, няма да е за дълго.

— Грешно го е разбрал — каза Харал на Орфантал. — Значението на тази дума е по-скоро „неочакван“.

Нарад изсумтя подигравателно.

Токът на тежкия ботуш на Харал шибна главата на Нарад отстрани и плисна кръв. С потъмняло лице, но без да каже дума повече, Харал се наведе над гърчещия се на земята мъж, сграбчи го за дългата мазна коса и вдигна главата му така, че да може да го погледне в лицето. После замахна и му разби носа с юмрук. Вторият удар беше в зъбите и Орфантал видя — през кръвта — бяла като шев резка под долната устна на мъжа. Харал пусна изпадналия в несвяст мъж на земята и се отдалечи, без да поглежда назад.

Другите останаха замръзнали по местата си няколко секунди, преди да се приближат и да издърпат Нарад настрана от димящия огън.

Орфантал едва успя да си поеме дъх. Сърцето му блъскаше в гърдите като юмрук. Усети, че се е разтреперил.

Грип застана до него и измърмори:

— Хайде, успокой се. Това е дисциплина, нищо повече. Нарад си го търсеше от седмици. Всички знаехме, че този ден ще дойде, и Бездната ми е свидетел, предупреждавахме го този глупак. Но той е псето, което няма достатъчно мозък да разбере къде му е мястото. Рано или късно трябва да го сриташ, и то здраво.

— Умря ли?

— Едва ли. Ако не се съвземе до сутринта, просто го оставяме тук. Ще живее или ще умре, негова работа. Току-що плю в лицето на всички останали — от мен ако зависеше, щях да го оставя да се опече на проклетия огън. Хайде, ела да ти покажа как се вдига палатка. Такива умения може да са ти от полза един ден.

За Орфантал онзи безлик предател във всичките му битки вече бе намерил лице и име. Нарад, когото никой не искаше, който живееше с накъсан белег между брадичката и устата, като жестока усмивка, която никога нямаше да може да скрие.

Щом излязоха от хълмовете, пред очите на офицер Айвис и отряда му изникна крепостта Дракони, внушителна каменна грамада, отпусната като кокалест юмрук върху земната твърд. Той се обърна към яздещата до него жена и каза:

— Пристигнахме, милейди, но както можете да видите, лорд Драконъс не е тук. Предполагам, че пътуването му на запад ще го забави поне още няколко седмици.

Заложницата кимна. Яздеше добре, но все още излъчваше слабост след онзи припадък.

Айвис я беше склонил да свали всичко освен най-необходимите пластове дрехи по себе си и разсъблечена, тя изглеждаше едновременно по-добре сложена и по-тънка, отколкото беше мислил отначало. По това, което виждаха очите му, можеше да прецени, че е познавала раждане, според натежалите гърди и движенията ѝ, а такива неща се случваха, разбира се, незаконното дете бързо се скриваше, отстъпено или пратено да го отгледат тайно някои далечни членове на фамилията. Всъщност това изобщо не беше негова работа. Сега тя беше заложница на дома Дракони, дваж използвана от ужасната господарка на дом Друкорлас, и Айвис беше решен да се погрижи да я приемат добре.

— Покоите ви очакват — каза ѝ той, щом подкараха към портата. — Ако не ви харесат, непременно ме уведомете веднага и ще се погрижим да ги оправят.

— Благодаря, капитане. Много мило от ваша страна. Къщата е изключително впечатляваща, така извисена над стените.

— Лордът донесе със себе си богатство, когато се настани тук.

— А откъде дойде?

Айвис поклати глава.

— Дори ние, които служим в домакинството му, не сме сигурни в това. Избран за наследник от лейди Дракони, братовчед, както каза тя. Все едно, служеше добре през войните — никой не може да отрече това. Достатъчно добре, за да спечели благосклонността на Майка Тъма.

— Крайно любяща благосклонност, както съм чувала.

— За това не мога да кажа, милейди. Но ни устройва добре да мислим така, нали?

Тя го изгледа за миг, сякаш не разбра какво иска да каже, а след това се усмихна.