Миризмата на луга беше убийствена и Сандалат усети как очите ѝ се насълзяват.
— Момент — спря я тя.
— Заложнице? — Хилит я погледна невинно.
— Господарят в тази зала ли се къпе?
— Разбира се, че не!
— Тогава и аз няма да го правя. Замествам го, докато отсъства, и ще се къпя по същия начин. Нареди да отнесат в подходящата зала прясно кипнала чиста вода. Желая това да стане бързо, тъй че ще поверя надзора за това на теб, Хилит. — Сандалат махна към една от слугините. — Тази ще ме заведе в подходящата стая.
Въпреки горещината тясното лице на Хилит пребледня.
— Както желаете, заложнице.
Първия ѝ път като заложница, в Цитаделата, беше имало една ужасна старица, която все още се тътреше на служба в домакинството на лорд Нимандър. Беше изключително жестока, докато Андарист случайно не разбра за безкрайния ѝ тормоз. Онази старица бе изчезнала. Ако Хилит се окажеше подобна вещица, Сандалат щеше да говори с Драконъс и да се погрижи да я свалят и прогонят.
Не беше вече дете, за да се свива от страх пред такива същества.
Щом тръгна с младата перачка, каза:
— Ако съм си създала враг, вярвам, че на свой ред ще имам много съюзници?
Две очи я погледнаха ококорени, а след това кръглото лице на момичето цъфна в усмивка.
— Стотици, господарке! Хиляди!
— Баща ми беше герой във войните — каза Сандалат. — И аз съм негова дъщеря.
— Във войните? Като Айвис?
— Като Айвис — съгласи се тя. — Айвис обичат ли го?
— Той никога не изглежда доволен, господарке, и се знае, че е суров с войниците си. Но към нас винаги е добър.
— Както беше и с мен. Ще ми кажеш ли повече за него?
— Всичко, което знам!
— Мислиш ли, че е чаровен? У войниците го има това, мисля.
— Но той е стар, господарке!
— Може би в твоите очи. Но аз виждам мъж все още в годините си на сила, по-млад от баща ми и уверен командир. Несъмнено лорд Драконъс го цени високо.
Стигнаха до тежка дървена врата, изкусно резбована на сложни геометрични фигури. Момичето я отвори и се откри тясна стая, облицована с плочки от пода до тавана, а в другия край — купел за измиване и след това вана от мед, достатъчно голяма, за да побере мъж. Щом Сандалат влезе, усети вълни топлина, издигащи се от пода. Наведе се и опря длан на плочите.
— Огън ли има долу?
Момичето кимна.
— Така мисля, да. Рядко съм тук, господарке. Но има отводи от Голямата пещ, които водят навсякъде.
— Значи тази къща не е студена през зимата.
— Не, господарке, благословено топло е!
Сандалат се огледа.
— Чувствам се добре дошла в тази къща, изключително.
Момичето отново се усмихна.
— Вие сте много хубава, господарке. Мислехме, че…
— Какво мислехте? Кажи ми.
— Мислехме, че сте дете, господарке.
— Както са повечето заложници, да. Но виждаш ли, аз вече го правих това преди. И честно казано, все още се чувствам дете. Всеки ден светът се ражда отново.
Момичето въздъхна.
— Ражда се отново — повтори Сандалат и вдиша дълбоко топлия ароматен въздух.
7
Имаше моменти на яснота, в които Финара Стоун осъзнаваше странни, противоречиви подробности. Беше вързана за Спинок Дурав и под двамата се тътреше кон. Черните стръкове на дивите треви на Блещукаща съдба шумоляха в дървената броня на коня като вихрещи се вълни. Беше нощ и можеше да подуши потта на Спинок, усещаше топлината му до премръзналото си тяло.
След това се унесе и се събуди отново, и този път видя пред тях трепкащо петно жълта светлина, заплувало в смътен ореол, който гъмжеше от нощни пеперуди и прилепи. От трескавото движение на съществата очите я заболяха и тя извърна поглед настрани, където високите треви бяха изсечени, за да очертаят мъртво поле около укреплението. А след това стените, изпънати под фенера, окачен над портата… „дънерите“ от снопове вързана трева, замазани с черна, изпечена на слънцето глина… отварянето на портата и внезапни гласове… усети как Спинок се отпусна, щом срязаха въжетата и леко я издърпаха от него.
Здрави ръце бързо я понесоха в укреплението и през двора, блясък на по-ярка светлина, лъхналата горещина от огън, а след това се озова в главната зала. Сложиха я на някаква пейка. Куче се отърка в нея, мократа муцуна забърса опакото на подутата ѝ ръка, после някой го плесна, то изквича и побягна.
Финара примига, за да проясни погледа си, и се оказа, че е зяпнала в лицето на командира си, намръщен и с блеснали очи от светлината на огъня в камината.
— Имаме гости, капитане — каза ѝ той. — Ценни гости. Илгаст Ренд е с нас, вещ в лечителските изкуства. Отровата ще бъде премахната — обзалага се, че кракът ви ще бъде спасен. Разбирате ли думите ми?
Тя кимна.
— Спинок ни разправи за мисията на Фарор Хенд — тя още не се е върнала. Да проследи пришълец от Витр… не е разумно.
— Решението беше нейно — отвърна Финара и се изненада, щом чу гласа си, толкова слаб и накъсан.
— Годеникът ѝ е при нас. В момента подготвя отряд, за да тръгнат да я търсят.