Ковачница на мрак

Един махна към сандъка и друг конник, стар и с нашарено с белези лице, слезе да го вземе. Явно беше очаквал нещо много по-тежко, защото когато се наведе да го вдигне, за малко щеше да падне по задник, след като се изправи. Погледна озадачено Орфантал, после отнесе сандъка до първата каруца, а коларят го взе и го сложи зад капрата.

Гласът на Вренек прозвуча странно плахо:

— Цитаделата. Той е благородник.

Водачът само кимна.

Вренек се обърна към Орфантал и рече:

— Внимавай с кобилата. Лявото ѝ око е болно, затова дърпа надясно. Дръж главата ѝ стегнато и язди от лявата страна на пътя — никакъв кон вляво от нея, искам да кажа, щото това я плаши.

— Разбрах.

Вренек се намръщи още повече.

— Никога не си яздил толкова дълго. Ще се натъртиш, но пък гърбът ѝ е достатъчно широк, а и седлото е широко, тъй че можеш да сядаш с кръстосани крака за почивка.

— Добре.

Конярчето едва не хвърли Орфантал на крантата, провери отново стремената и се отдръпна.

— Това е.

Орфантал се поколеба, после промълви:

— Довиждане, Вренек.

Момчето се обърна, махна с ръка през рамо и пое нагоре по хълма към имението.

— Няма да караме бързо — каза водачът на конниците. — Тя ще върви ходом, нали?

— Да, сър.

— Сър? — Мъжът изсумтя и смуши коня.

Орфантал изчака, докато спътниците му го подминат, а после подкара кобилата, като я задържа от лявата страна на пътя. Зад него воловете се затътриха след плясъка с бича на коларя.

Трите кучета се разбягаха, уплашени сякаш да не ги подгонят с камъни и стрели.

Вренек спря на склона, обърна се и се загледа след тях. Сълзите потекоха студени по бузите му и забръмчаха мухи.

Пак при злата старица, а Орфантал вече го нямаше, за да направи живота му по-лек, по-добър, отколкото беше. Беше му забранила да играе с момченцето и това бе жестоко. Беше му казала, че ако го види дори да приказва с Орфантал, ще загуби работата си, а тогава мама и тате щяха да гладуват, както и малките му сестри.

Беше му харесвало да играе с момчето. Беше му напомняло за по-щастливи времена, когато войната бе свършила и нещата като че ли започваха да стават по-добри за всички. Но после конюшните изгоряха и всички чуха, че пращат някъде Сандалат, после и Орфантал, а храната в кухнята вече не беше толкова добра като преди, и половината слуги ги отпратиха.

А този ден беше окаян и Орфантал изглеждаше толкова… тъжен.

Трябваше да ѝ се опълчи. Трябваше да награби изтърсака и да го прегърне. Можеше да си играят цялата сутрин, докато чакаха. Но го беше страх. От нея. От това, което можеше да направи. Но пък може би така бе по-добре — ако беше показал доброта, тази раздяла щеше да е по-тежка за Орфантал. Част от него възнегодува от тази мисъл, но той я задържа. За да успокои ума си.

Кучетата се върнаха и навели глави го последваха чак до имението.

Керванът стигна до твърдината Торас привечер и вдигна лагер на поляната от другата страна на пътя срещу портата на крепостта. Изприщен и натъртен от ездата, Орфантал се смъкна от гърба на кобилата. Старият мъж с белезите, който бе натоварил сандъка, хвана юздите ѝ и каза:

— Май ще е последното ѝ пътуване.

И я отведе.

Орфантал зяпна след тях. Беше яздил животното толкова дълго и почти бе забравил, че и то е живо същество, както се тътреше неуморно по пътя. Замисли се за живота му, какви ли неща е видяло в дългия си път през годините. Очите му изглеждаха тъжни… Вренек дори не му беше казал името на кобилата. Сигурен беше, че си има. Всички живи неща си имаха име, поне тези, които работеха за хората.

Реши, че кобилата е служила някога на воин във войните и е спасила безброй пъти онзи незнаен тайст, но е гледала безпомощно, когато измяна е поразила храбрия воин. Затова очите ѝ бяха толкова тъжни и сега единственото, за което копнееше, бе да умре, та като умре, да се върне при господаря си, за да витаят по старите бойни поля, да препускат през мъглата в безлунните нощи, тъй че селяните да чуват тежките копита, но да не виждат нищо, и да няма никакви дири в калта на заранта. Все пак селяните щяха да знаят, че храбър дух е минал покрай тях в тъмното, и щяха да взимат камъчета от пътя, за да облекчат нощния ѝ път. Беше виждал такива камъчета по този път, на малки купчини отстрани вляво, защото всички знаеха, че смъртта е място неспокойно.

Водачът на отряда се приближи до Орфантал и рече:

— Казвам се Харал. Няма да ме наричаш „сър“, защото не съм. Охранявам търговци и нищо повече.

— Има ли разбойници? — попита Орфантал.

— В хълмовете около твърдина Тюлас, понякога. Отреклите се. Значи, ще спиш в палатката на Грип — това е мъжът, който се грижи за кобилата ти. Може да се разчита на него, докато на някои от тия тука — може би не, с малко момче нощем. Нищо, че си благородник и прочее. Някои рани хората си ги пазят в тайна и на това разчитат лошите, схващаш ли?

Орфантал не го разбра, но все пак кимна.