Ковачница на мрак

Отиде до най-близкото дърво, пресегна се и хвана една от пурпурните сфери. Мек, зрял. Откъсна го. „Видя ли? Никакъв риск да се счупи. Нищо такова изобщо.“ Усети как нещо покапа по ръката ѝ. Колкото и внимателна да беше, кората се беше пукнала.

„О, ето, че се оцапах!“

Ядосана, Енесдия хвърли плода в езерцето и плясъкът отекна из градината.

Служба за Крил. Трябваше много да се потруди, за да скрие намеренията си — той сякаш виждаше направо в душата ѝ.

„Добре е, че е излязъл.“

Пътят за имението се сливаше с черния път, водещ на изток, и точно там чакаше Орфантал, застанал до изгърбената кранта, купена в Ейбара Делак, заедно с конярчето Вренек, момче с кисело и злобно като на куче лице, с мазна коса и съзвездие от младежки пъпки по широкото плоско чело. Имало беше време, не толкова отдавна, когато Вренек си играеше с Орфантал, и през онези няколко месеца — скоро след като заради пожара задълженията на конярчето общо взето престанаха да съществуват — Орфантал беше открил радостите на приятелството, а в немарливото ратайче — приемлив другар във въображаемите му войни и битки. Но след това се беше случило нещо и Вренек бе станал мълчалив, а понякога — и жесток.

Сега момчето галеше шията на крантата, загубило търпение от чакането. Дневният зной се усилваше, а слънцето грееше все по-ярко. Никаква сянка не можеше да се намери наоколо освен хвърляната от самия кон. Стояха тук почти от разсъмване, обкръжени от три зли кучета от градчето — животните бяха привлечени от миризмата на хляб и яйчен пай, направени от слугите за обеда на Орфантал и сложени в малката торба, която държеше.

Не говореха. На десет години Вренек беше два пъти по-голям от Орфантал и пропастта на годините сякаш бе станала огромна, толкова, че никакви думи не можеха да хвърлят мост над нея. Орфантал дълго и упорито бе обмислял какво може да е направил, че да обиди Вренек, но не можеше да измисли как да постави въпроса. Изражението на младия ратай от конюшнята беше непроницаемо, почти враждебно. Целият му интерес сякаш бе погълнат от сънливия кон.

След като краката му се умориха, Орфантал отиде и седна на пътническия си сандък с дрехите му, дървените мечове и дузината оловни войници, които си имаше: четирима тайсти, трима джелеки и петима форулкани, нито един боядисан, след като дядо му бе решил, че ако му дадат бои, ще оцапа масата. С изумление беше открил, че всичките му вещи се побират в единственото малко сандъче, което някога бе държало бойното снаряжение на дядо му — че дори и оставаше място. Всъщност си мислеше, че може и той да се побере в това сандъче и да превърне целия си живот в нещо, което да се носи насам-натам, да се предава от ръка на ръка или да се захвърли в канавката и да остане там, забравено от целия свят.

Вренек нямаше да има нищо против. Майка му нямаше да има нищо против. А дядо му, който го отпращаше, може би даже щеше да е доволен, че го вижда за последен път. Не беше сигурен всъщност къде отива, знаеше само, че е далече, място, където щяха да го учат на разни неща и да го направят голям. Изгледа Вренек накриво и се опита да си представи, че е пораснал колкото конярчето, намерил е годината, в която нещастие идва в живота на всяко момче, и усеща как и неговото лице придобива това сърдито, безпомощно изражение. А след още десет години лицето му щеше да намери нова нагласа, като тъгата на майка му.

Стотици години след това вече се виждаше с лицето на дядо си, с онова изражение, което винаги му напомняше за ястреб, оглеждащ полска мишка, притисната в земята от ноктите му. Това бе пътят на зрелостта, предполагаше той, а дядо му го пращаше да се учи как да живее с това, с което трябва да живее всеки, стъпките на израстването, всички лица, които трябваше да намери в своето.

Тропот по пътя го накара да стане и той погледна на изток и видя отряд конници и две каруци. Каруците бяха натоварени с овчи и кози кожи от подбраните за клане животни от стадата извън Ейбара Делак. Караха ги някъде на юг. Това трябваше да е ескортът му.

— Те са — проговори зад него Вренек.

Орфантал кимна. Надви подтика да хване Вренек за ръка, понеже знаеше, че момчето ще се подсмихне презрително и ще го избута. Когато бе напуснал голямата къща тази сутрин, единственото докосване на дядо му беше с кокалестата ръка по гърба му, с която го бутна напред, под опеката на Вренек.

— Можеш да си вървиш — каза Орфантал, щом конярчето заобиколи и застана до него.

Но Вренек поклати глава.

— Трябва да се уверя, че си на коня и че сандъкът е натоварен както трябва. И че знаят къде да те оставят.

— Но дядо не уреди ли всичко това?

— Да. Но все пак трябва да съм сигурен.

— Добре.

Макар че нямаше да го каже, беше доволен, че Вренек остана. Не познаваше никого от войниците в края на краищата. Изглеждаха прашни и в лошо настроение, когато стигнаха до тях и спряха, и навъсените им погледи се впериха в Орфантал.