Ковачница на мрак

— Той нарича всички „приятели“, Аратан. Не мисли повече за това.

Аратан го изгледа сърдито, а баща му се обърна и се отдалечи.

От едно самотно залиняло дърво се понесе утринният зов на птица и Аратан се обърна натам, но не можа да я види сред кривите клони и унилите листа.

„Крие се, а е свободна.

Свободна да отлети от всичко това.“

Минаха през реката и навлязоха в Пустошта Барет. Вървяха по равна земя под ясно небе и Аратан си спомни уроците на Сагандер за смъртта на голямо вътрешно море.

Докато яздеше, мислеше за вода и свобода.

И за затвори.

На запад беше земята на азатанаите, където обитаваха закрилници, които не закриляха нищо, и всезнаещи мъдреци, които никога не говореха, а Тел Акаи слизаха от планините, за да споделят пиянски нощи, които на другия ден никой не помнеше. Беше свят на загадки и той скоро щеше да го види лично. С тази мисъл се почувства лек на седлото, сякаш всеки миг щеше да се превърне в птица, да разпери криле и да подири някое залиняло дърво.

Но в морето напред нямаше дървета, а голите брегове с избелелите им камъчета обграждаха езера от трева и нищо повече.

Нямаше за какво да намушка баща си в гърба — широкия гръб точно пред него, гърба под протритото наметало. Никой никога нямаше да го употреби като нож.

Гризин Фарл му беше казал: майка му все още бе жива. Жива, изтерзана от скръб, което означаваше, че все още го обича. Щеше да я намери и да я отвлече.

В свят на загадки има много места за криене.

„За нас двамата.

И ще се обичаме един друг. И от тази любов ще има мир.“

Втора част Самотата на този огън

6

Очите на Хуст Хенаралд бяха съсредоточени и мрачни, сякаш претегляше думите, които се канеше да изрече, за да прецени дали ще впият дълбоко ноктите си в човека, седящ насреща му, или просто ще се хлъзнат покрай него. Слабата светлина очертаваше хлътнините на бузите му и под изпъкналите кости над тесния клюнест нос тези остри очи сякаш се бяха отдръпнали дълбоко в сенчестите си кухини — и в същото време оставаха пронизващи и напрегнати.

— Един ден — каза той с глас, загрубял от годините в ковачницата, сред горчивия дим и лютата пара, — ще бъда отново дете.

Бавно се отпусна назад, по-далеч от светлината на маслената лампа на масата, и заприлича на Келарас по-скоро на призрачно привидение, отколкото на смъртен мъж.

Извън тази нагорещена зала огромните механизми на меховете тътнеха като неуморно сърце и ехото разтърсваше всеки камък на Великия дом. Звукът никога не заглъхваше — през всичките дни и нощи, откакто беше гост на господаря на Ковачница Хуст, Келарас беше усещал този несекващ барабанен ритъм, биещ с пулса на земя и камък, на огън и дим.

Това, започнал бе да вярва той, беше място на първични тайни, където истини кипяха сред вихрещия се зной, сред грохота на отровната буря на сътворение и разрушение, кънтяща неспирно от всички страни. А този мъж, който най-сетне го бе удостоил с честта да го приеме, седеше сега срещу него в стол с висок гръб, загърнат в сенки — и господар, и съдник, и властник, и мъдрец — и първите думи, които бе изрекъл, бяха… нелепост.

Хенаралд може и да се беше усмихнал в този момент, но беше трудно да се види в сумрака.

— Един ден отново ще бъда дете. Изваяни от мен играчки ще подскачат и танцуват от ума ми по камък, който ще издигна като планини. През треви ще възвестя лесове. Твърде дълго бях затворен в този свят на мерки, пропорции и мащаб. Твърде дълго съм познавал и разбирал границите на възможното, тъй жестоки в отхвърлянето на всичко въобразимо. По този начин, приятелю, всички ние, всеки от нас е не един, а два живота, вечно вкопчени в смъртен двубой, и от всичко, което попадне в ръката ни, правим оръжие.

Келарас бавно посегна към бокала с риктал на масата. Спиртът бе като огън в гърлото му — но пък бе единственият алкохол, който лордът претендираше, че пие. Първата глътка вече замайваше ума му.

— Добре прикривате проницателността си, капитане, но и аз добре забелязах как се напрегнахте, когато изрекох думата „оръжия“. На това зацепвате, защото от всички думи, които казах, само тази разбирате. Говорех за всичко, което губим, докато годините се нижат и миналото — нашата младост — остава назад. — Сключи ръце около бокала, а ръцете му бяха грамадни, нашарени от белези и загрубели, лъскави на места от дълбоки изгаряния, придобити от цял живот при ковашката пещ. — Вашият лорд желае меч от мен. Като дар ли? Или смята да се присъедини към легиона Хуст може би? Не мога да си представя, че привържениците на Урусандер ще са особено доволни от толкова открита прокламация.

Келарас се помъчи да измисли отговор. Лекотата, с която Хенаралд се прехвърли от темата за поетичното към прагматичното, го остави без почва под краката. Мислите му бяха тромави като на дете, объркано пред главоблъсканица.

Но лорд Хуст нямаше намерение да изчаква отговор.