Къпиново вино

Джей почувства как очите му парят все повече и повече, сякаш сълзите в тях бяха от разтопено олово. Той отчаяно се мъчеше да ги задържи там, за да не потекат по бузите му. Погледна към останките от радиото, които блестяха на слънцето, и опита да си внуши, че нищо страшно не се е случило. Нищо и никакво старо радио, не си струваше да яде бой заради това, но гневът, който се надигаше вътре в него, му казваше друго. Направи крачка към шлюза, после се обърна и без дори да се замисли, се хвърли с всичка сила право срещу спокойната, развеселена физиономия на Зет. Тутакси момчето с бакенбардите и другото с гащите на самолети налетяха върху Джей, започнаха да удрят и да ритат, но той вече беше успял здраво да ритне Зет в корема. Последният не можа да му отвърне, само извика и се сви на кълбо. Момчето със самолетите се опита отново да сграбчи Джей, но той беше станал хлъзгав от пот и успя да се промуши под ръката на другото момче. Подхлъзна се на останките от радиото си, хукна към пътеката, измъкна се от злосторника с бакенбардите, спусна се по крайбрежния насип, прекоси пътеката и се насочи към моста над железницата. Зад гърба си чуваше крясъци, но поради голямото разстояние и заваления местен диалект не можеше да различи думите, със сигурност обаче тонът беше заплашителен. Когато наближи моста, Джей целуна средния си пръст и го размаха на трите силуета в далечината, извади колелото си от храсталака, където го беше скрил, и след минута се носеше стремглаво към Монктън. От носа му течеше кръв, а ръцете му бяха ожулени от храстите, но вътрешно беше изпълнен с победоносен възторг. Дори тежката загуба на радиото бързо бе забравена. Може би тъкмо това необуздано, почти вълшебно чувство го отведе при Джо. По-късно си казваше, че е станало случайно, че единственото му намерение е било да кара колелото и да усеща полъха на вятъра, но понякога мислеше, че по съдбоносно стечение на обстоятелствата е отишъл там преднамерено, като по нечий зов. Чуваше го — глас, изключително ясен и звучен, който го викаше без думи. За миг пред очите му се мярна табелата с надпис „ПОУГ ХИЛ ЛЕЙН“ и почервенялото слънце я освети за кратко, сякаш искаше да привлече вниманието му, и вместо да подмине с колелото тясната уличка, той спря, както бе правил вече много пъти, и бавно подкара велосипеда по нея, за да надникне над тухления зид, където един старец режеше картофи, за да прави вино.

7

Лондон, март 1999 година

Вероятно агентът беше доловил неговата припряност. Каза, че има и други желаещи да купят къщата. Малко под исканата от собственика цена. Дори вече има изготвени договори. Но ако Джей се интересува, има и други имоти в същия район. Информацията, вярна или измислена, предизвика у него настървение. Трябва да бъде тази къща, каза. Само тази. Веднага. Може и в брой, ако предпочитат така.

Дискретно телефонно обаждане. После още едно. Няколко бързи реплики на френски. Докато чакаха, на бюрото се появи кафе и италиански сладки. Джей предложи нова цена, малко по-висока от исканата. Нов разговор, в другия край на линията повишиха тон. Вдигнаха тост с кафе. Толкова лесно беше да се купи къща! Няколко часа чакане, малко документи и готово. Той препрочете краткия абзац под снимката, като се помъчи да си представи описаното с думи. Шато Фудуен. Сградата изглеждаше нереална, като стара картичка. Опита се да си представи как стои пред вратата, как докосва розовия камък, как гледа през лозето към езерото. Мечтата на Джо, каза си тихо, общата им мечта, най-после изпълнена. Това беше съдба. Нямаше друг начин.

Сякаш отново бе станал на четиринайсет. Любуваше се на снимката, докосваше я, сгъваше и разгъваше тънката хартия. Искаше да я покаже на други хора. Искаше веднага да се озове там, да встъпи във владение, макар че документите бяха придвижени само наполовина. Банката, счетоводителят, агентите щяха да се погрижат за формалностите. Подписването на документите беше от второстепенно значение. Основното вече бе направено.

Няколко телефонни обаждания — и всичко можеше да се уреди. Полет до Париж. Пътуване с влак до Марсилия. Още утре можеше да бъде там.

8

Поуг Хил, юли 1975 година