Къпиново вино

Като в някакъв унес стигна моста на железницата. Нямаше намерение да ходи там; докато караше колелото към града, беше твърдо решен да завие рязко и да поеме в друга посока, а канала да остави на Зет и бандата му. Сега това беше тяхна територия. Можеше да отиде у Джо — той не го беше канил, но не му бе казвал и да не идва; присъствието на Джей сякаш му беше безразлично, — а можеше да мине през будката за вестници и да си купи цигари. При всички случаи не възнамеряваше да ходи отново на канала. Повтаряше си го непрестанно, докато прибираше колелото на обичайното място в храстите, докато се катереше по насипа. Само пълен идиот би се изложил повторно на такъв риск. Платнената торбичка на Джо беше в джоба на дънките му. Усещаше я — мека топчица, не по-голяма от смачкана носна кърпичка. Чудеше се с какво би могла да му помогне торбичка, пълна с билки. Предишната вечер я беше отворил и бе изсипал съдържанието й на масичката до леглото си. Имаше няколко клечки, кафеникав прах и няколко парченца сушено ароматно сивозелено растение. Беше очаквал друго, може би смалени човешки черепи и кости. Това е някаква шега, каза си злъчно. Старецът се е пошегувал. И все пак нещо в него упорито, отчаяно искаше да вярва и отказваше да се примири. А ако в торбичката наистина имаше магия? Джей си представи как я държи в ръка и напевно произнася магическо заклинание, а Зет и приятелите му треперят от страх… Торбичката докосваше хълбока му като ръка, която предлага успокоение и подкрепа. С разтуптяно сърце той започна да се спуска по насипа от другата страна към канала. В края на краищата можеше и да не срещне никого.

Грешка. Джей предпазливо тръгна по пътеката, като се гушеше в сянката на дърветата, а краката му, обути в гуменки, стъпваха безшумно по изпечената от слънцето жълтеникава земя. Целият трепереше от прилив на адреналин, беше готов да побегне при най-малкия звук. Една птица шумно излетя от гнездото си и Джей застина неподвижно, твърдо убеден, че шумът се е разнесъл на мили наоколо. Нищо не се случи. Той почти наближи шлюза; вече виждаше мястото, където бе скрил кутията си със съкровища. По камъните още се въргаляха парчета строшена пластмаса. Джей се наведе, махна парчето трева, което закриваше подвижния камък, и понечи да го извади.

Толкова дълго си бе въобразявал, че чува звуци, че и сега си помисли, че те са само в главата му. Но ето че иззад храстите откъм запълнената с боклуци шахта се показаха силуети. Нямаше време да бяга. След най-много половин минута щяха да го забележат. От мястото, където се намираха, се виждаше цялата пътека, а мостът над железопътната линия бе твърде далеч. След секунди Джей щеше да се превърне в открита мишена.

Разбра, че има едно единствено място, където може да се скрие. Самият канал. Той беше почти пресъхнал; само тук-таме имаше вода, обрасла с тръстика, пълна с боклуци и затлачена с почти стогодишна тиня. Малкият крайбрежен насип се издигаше на около четири стъпки над водата и Джей можеше да остане скрит поне за кратко. Разбира се, след като стигнеха насипа или тръгнеха по пътеката, или се наведяха над мръсната вода, за да разгледат нещо на повърхността…

Но сега нямаше време да размишлява. Както беше приклекнал, Джей се спусна в канала и едновременно с това пъхна кутията със съкровища обратно в скривалището й. В първия миг почувства как краката му потъват в калта без съпротивление, после достигна дъното. Беше затънал почти до коленете в тиня. Тя се просмука в гуменките му и заседна между пръстите на краката му. Без да обръща внимание, той се приведе ниско, така че тръстиката загъделичка лицето му, твърдо решен да се скрие колкото може по-добре. Инстинктивно се огледа за нещо, което би могъл да използва като оръжие: камъни, консервени кутии, всичко, с което би могъл да се отбранява. Ако го забележеха, единственото му предимство щеше да бъде изненадата.

Съвсем беше забравил за торбичката на Джо в джоба си. Тя се беше измъкнала някак, сигурно докато Джей нагазваше в тинята, и той машинално я стисна в ръка, като същевременно се изсмя на себе си. Какво, за Бога, го караше да вярва, че една торбичка със сушени листа и клечки ще го предпази от неприятности? Как изобщо можеше да се надява на това?

Те вече бяха близо; на десетина крачки от него, както му се стори. Чуваше стъпките на ботушите им. Някой хвърли бутилка или буркан; стъкленият предмет се удари о камъните, счупи се и Джей се сви, когато парчета стъкло се посипаха по главата и раменете му. Сега решението да се скрие под тях му се струваше нелепо, самоубийствено. Трябваше само да се наведат, да погледнат надолу и той щеше да им падне в ръцете. Трябваше да избяга, мислеше си с горчивина, да побегне оттук, когато още имаше възможност. Стъпките наближиха. Девет крачки. Осем. Седем. Джей долепи буза до влажните камъни на стената на канала, опита се да се слее с нея. Торбичката на Джо беше подгизнала от пот в ръката му. Шест крачки. Пет. Четири.

Гласове — на момчето с бакенбардите и на приятеля му с гащи на самолетчета — отекнаха мъчително близо.