Къпиново вино

Знаеше, че не може да е пиян. Беше изпил бутилката преди няколко часа и дори тогава бе почувствал само леко замайване. След случилото се през деня беше решил да не ходи на курса, но все пак отиде, неочаквано ужасен от перспективата да се прибере обратно вкъщи и да се сблъска с безмълвното неодобрение на вещите на Кери. Ще убия времето, каза си. Само ще убия времето. Може би виното на Джо наистина беше изветряло, но Джей изпитваше странно въодушевление. Сякаш обичайният ход на събитията бе спрял за ден и му беше дал извънредна почивка. Може би състоянието му се дължеше на това, че напоследък мислеше твърде много за Джо. Спомените бяха нахлули накуп в главата му, твърде много, за да бъдат подредени, сякаш в изпитата бутилка имаше не вино, а време, изпарило се от киселата утайка като дим, като дух, който го беше променил, беше го направил… какъв? По-луд? По-разумен? Не можеше да се съсредоточи. Радиостанцията за стари шлагери, нагласена постоянно на отминалите лета, безцелно свиреше в главата му. Чувстваше се отново на тринайсет, попаднал в плен на видения и фантазии. Тринайсетгодишен, отново в училище, и уханието на лятото влиза през прозореца, Поуг Хил Лейн е наблизо, само трябва да свие зад ъгъла, и тежкото тиктакане на часовника отброява секундите до края на учебния срок.

Внезапно осъзна, че сега той е учителят. Учител, полудял от нетърпение в очакване на ваканцията. Учениците му отчаяно копнееха да бъдат тук, жадно попиваха всяка най-безсмислена дума. В края на краищата той беше Джей Макинтош, човекът, написал „Три лета с Джо Пръстената ябълка“. Писателят, който не пише. Учител, който няма на какво да ги научи.

Тази мисъл го накара да се разсмее с цяло гърло.

Стори му се, че нещо витае във въздуха. Тънка струйка смехотворен газ, непознат аромат, долетял отдалеч. Момичето с монотонния глас престана да чете — или може би беше свършило — и го погледна обидено, сякаш го обвиняваше. Толкова приличаше на Кери, че Джей не можа да се с държи и отново се разсмя.

— Днес си купих къща — обяви той неочаквано.

Те го гледаха, без да реагират. Един младеж в риза а ла Байрон си записа: „Днес… си купих… къща.“

Джей извади брошурата от джоба си и отново я погледна. Беше се поизмачкала и зацапала от многото разглеждане, но при вида на снимката сърцето му подскочи.

— Не точно къща — поправи се. — Замък. Чато3 — той отново се засмя. — Така го наричаше Джо. Неговото чато в Бордо.

Отвори брошурата и прочете текста на висок глас. Студентите покорно го изслушаха. Момчето с байроновската риза си водеше записки.

— „Шато Фудуен, Лот е Гарон. Ланскене су Тан. Този автентичен замък от XVIII век в сърцето на най-популярната винарска област във Франция включва лозе, овощна градина, езеро и обширна прилежаща земя плюс място за гараж, работеща дестилационна инсталация, пет спални, приемна и всекидневна, покрив с оригинални дъбови подпори. Подходящ за обновяване.“ Разбира се, струваше ми над пет хиляди лири. От 1975 година насам цените са скочили доста.

Изведнъж Джей се запита колко от присъстващите тук студенти са били родени през 1975. Те го гледаха мълчаливо, мъчеха се да проумеят.

— Извинете, господин Макинтош — това беше момичето, което продължаваше да стои изправено с войнствен вид. — Можете ли да обясните какво общо има това с моя разказ?

Джей отново се разсмя. Сега всичко му се струваше забавно, нереално. Беше способен да извърши всичко, да каже всичко. Границите на нормалността бяха премахнати. Каза си, че това състояние е близко до опиянението. През всичките тези години беше пил, без да стига до него.

— Разбира се — усмихна й се той. — Това — и размаха брошурата, за да могат всички да я видят — е най-оригиналният и възхитителен продукт на творческо писане, който съм чел от началото на семестъра насам.

Мълчание. Дори момчето с байроновската риза забрави да записва и го изгледа със зяпнала уста. Джей се усмихна широко и огледа студентите в търсене на реакция. Всички лица бяха преднамерено безизразни.

— Защо сте дошли тук? — попита изведнъж. — Какво очаквате да получите от този курс?

Положи усилие да не се засмее при вида на ужасените им лица, на любезните им стъписани погледи. Чувстваше се по-млад от всички тях, дързък ученик, който се обръща към цяла аудитория тесногръди, педантични учители.

— Вие сте млади. Имате въображение. Защо, за Бога, сте седнали да пишете за самотни чернокожи майки и шотландци наркомани, защо в такова изобилие използвате думата „дияволите“?

— Ами, господине, вие поставихте задачата.

Не беше победил войнствената млада жена. Тя го гледаше злобно и стискаше с тънки пръсти презрения си разказ.

— Зарежете задачата! — весело извика той. — Не можете да пишете само защото някой ви е поставил задача! Трябва да пишете, защото изпитвате потребност да го правите или защото се надявате, че някой ще ви изслуша, или защото писането ще излекува някаква рана във вас, ще съживи нещо мъртво…