Къпиново вино

За да подчертае думите си, Джей потупа тежкия брезентов сак на бюрото си и от него се разнесе характерният звън на бутилки, които се удряха една в друга. Той отново се обърна към студентите. Беше като в унес.

— Къде е магията, това искам да знам! — възкликна. — Къде са вълшебните килимчета, хаитянските вуду заклинания, самотните герои с револвери и голите дами, вързани за железопътните релси? Къде са индианските ловци, четириръките богини, пиратите и гигантските горили? Къде, по дяволите, са космическите пришълци?

Възцари се дълго мълчание. Студентите го гледаха втренчено. Младата жена така силно стискаше в ръце разказа си, че листата се бяха смачкали. Лицето й беше пребледняло.

— Ядосан сте, нали? — гласът й трепереше от гняв и отвращение. — Затова постъпвате така с мен. Сигурно сте ядосан за нещо.

Джей отново се разсмя.

— Ще си послужа с нечии думи — мисля, че бяха на Чърчил: „Може да съм ядосан, но ти пак ще бъдеш грозна на сутринта.“

— Вървете по дяволите! — сопна му се младата жена, като този път произнесе думата „дяволите“ както трябва и припряно се запъти към вратата. — По дяволите и вие, и вашият курс! Ще се оплача на декана за това!

След като излезе, за секунда в стаята се възцари мълчание. После се разнесе шушукане. Стаята се изпълни с шепот. В първия миг Джей не можа да определи дали това е истински шум, или го чува само в главата си. Брезентовият сак дрънчеше и потропваше, тракаше и шаваше. Шумът, въображаем или не, беше непоносим.

Тогава младежът с байроновската риза стана и заръкопляска.

Двама-трима други студенти го изгледаха предпазливо, после се присъединиха към него. Още неколцина заръкопляскаха заедно с тях. Скоро половината група стана на крака, като повечето ръкопляскаха. Продължаваха да ръкопляскат и когато Джей взе брезентовия си сак и тръгна към вратата. Отвори я и излезе, като много тихо я затвори след себе си. Ръкоплясканията започнаха да заглъхват, разнесе се смутено мърморене. От брезентовия сак се чу подрънкване на бутилки. След като бяха свършили работата си, „Специалитетите“ около мен зашепнаха своите тайни.

10

Поуг Хил, юли 1975 година

След това той ходи при Джо още много пъти, но така и не свикна с виното му. Джо не се изненадваше, когато го виждаше да идва, просто изваждаше шише лимонада, сякаш го бе очаквал. Не питаше и за магическата торбичка. Няколко пъти Джей отваряше дума за това със скептицизма на човек, който тайно копнее да бъде убеден, но старецът отбягваше темата.

— Магия — казваше и хитро му намигаше, сякаш на шега. — Научих я от една дама в Пуерто Крус.

— Мислех, че е било на Хаити — възразяваше Джей.

Джо свиваше рамене.

— Няма значение — не губеше самообладание той. — Свърши работа, нали?

Джей трябваше да признае, че наистина е така. Но това бяха нищо и никакви билки. Билки и някакви клечки, събрани в торбичка. И все пак го бяха направили…

Джо се усмихна.

— Тц. Не, момче. Не невидим.

Той килна каскета си назад, за да не пречи на очите му.

— Тогава какво стана?

Старецът го погледна.

— Някои растения си имат свойства, нали?

Джей кимна.

— Аспиринът. Напръстникът. Хининът. Едно време на това са му викали магия.

— Лечебни растения.

— Може и така. Само че преди няколкостотин години не правели разлика между магията и медицината. Хората просто знаели това-онова. Вярвали в някои неща. Като например, че ако дъвчеш детелина, няма да те боли зъб, или че полският джоджен лекува болно гърло, или че листата от самодивско дърво пазят от зли духове — той погледна към събеседника си, сякаш за да провери дали момчето приема думите му на сериозно. — Свойства — каза. — Ако пътуваш достатъчно и си отворен за нови неща, можеш да научиш много.