Къпиново вино

Джей не знаеше какво има предвид Джо. Може би урок по кунг-фу или базука, останала от някоя война, гранати, зулуско копие, донесено от далечно пътешествие, специален непобедим ритник, усвоен от тибетски учител по бойни изкуства — нещо, което те предпазва от поражение. Вместо това те излязоха и заобиколиха къщата. Там под един камък на страничната стена стърчеше гвоздей, на който висеше червена торбичка от мек вълнен плат. Джо я откачи, бързо подуши съдържанието й и му я подаде.

— Вземи я — подкани го. — Ще ти върши работа на първо време. После ще направя нова.

Джей го изгледа втренчено.

— Какво е това? — попита накрая.

— Просто я носи със себе си — каза Джо. — Може в джоба, ако искаш, а може да я вържеш на конец. Ще помогне, ще видиш.

— Какво има вътре? — попита Джей и го изгледа така, сякаш старецът беше луд. Отново го обзеха подозрения.

— Ами, това-онова. Сандалово дърво. Лавандула. Научих го от една дама от Хаити преди много години. Винаги върши работа.

Няма съмнение, каза си Джей. Дядката не е с всичкия си. Безобиден — поне така се надяваше, — но определено луд.

Той тревожно огледа градината и се зачуди дали ще успее да прескочи зида, ако старецът изведнъж побеснее. Джо само се усмихна.

— Опитай — каза. — Просто го носи в джоба си. Може дори да забравиш, че е там.

Джей реши да се пошегува с него.

— Добре. Какво ще стане, ако го нося?

— Може и нищо да не стане — отвърна Джо.

— Е, как тогава ще разбера, че върши работа? — упорстваше момчето.

— Ще разбереш — безгрижно каза Джо. — Още следващия път, когато отидеш до Недър Едж.

— За нищо на света няма да отида повече там — отсече Джей. — Не и докато тези момчета…

— Значи ще ги оставиш да намерят скривалището и кутията ти със съкровища?

Имаше право. Джей почти беше забравил за кутията си със съкровища, скрита на тайното място под камъка. От слисването не обърна внимание на факта, че със сигурност изобщо не бе споменавал на Джо за своята кутия.

— И аз ходех там, когато бях момче — невъзмутимо продължи старецът. — В ъгъла на шлюза имаше един камък, който лесно се изваждаше. Още си стои там, а?

Джей го изгледа смаян.

— Откъде знаеш? — прошепна той.

— Какво да знам? — попита Джо с престорена невинност. — За какво говориш? Аз съм само син на прост миньор. Нищичко не знам.

Същия ден Джей не се върна при канала. Беше прекалено объркан от случилото се, мислите му скачаха от боя и счупеното радио към хаитянския талисман и блестящите присмехулни очи на Джо. Той се качи на колелото си и бавно го подкара покрай моста на железницата, мина оттам три-четири пъти с разтуптяно сърце, като се мъчеше да събере смелост, за да се изкачи по насипа. Накрая потегли към къщи потиснат и неудовлетворен. От целия му триумф не бе останала и следа. Представяше си как Зет и приятелите му тършуват из неговите съкровища, как се заливат от злобен смях, как разпиляват комиксите и книгите, тъпчат се с бонбони и шоколади, прибират парите. Най-лошото беше, че там бяха тетрадките му, разказите и стиховете, които бе писал. Накрая се прибра у дома, гледа „Съботна кино вечер“ и си легна късно. Спа лошо и цяла нощ сънува как бяга от невидим враг, а смехът на Джо отекваше в ушите му.

На следващия ден реши да си остане у дома. Червената платнена торбичка стоеше на масичката до леглото му като безмълвно предизвикателство. Джей не й обръщаше внимание и се мъчеше да чете, но най-хубавите му комикси бяха останали в кутията със съкровища. Липсата на радиото изпълваше въздуха с враждебна тишина. Навън грееше слънце и духаше лек бриз, достатъчен, за да пропъди маранята. Денят обещаваше да бъде хубав, най-хубавият ден от лятото.