Къпиново вино

— Не. Получи някакво възпаление. Беше в годината, когато Тони почина. Зимата беше люта. Пак имаше наводнение и половината земя на Мари остана под водата три месеца. Пък и онази история с полицията…

Джей я изгледа въпросително.

— О, да. Веднага след смъртта на Тони Мирей се опита да обвини Мари. Каза, че двамата са се карали. Че Тони никога не би се самоубил. Измисляше си, че имало друг мъж, че двамата с Мари замислили да убият Тони — тя поклати глава и се намръщи. — Мирей не беше на себе си — добави. — Можеше да каже всичко. Разбира се, нищо не намериха. Полицаите обикаляха, разпитваха, после си отидоха. Мисля, че успяха да преценят състоянието на Мирей. Три или четири години след това тя продължи да пише писма, да вдига шум, да изпраща жалби. Дойдоха веднъж-два пъти да огледат и толкова. Нищо не откриха. Сега пуска слухове, че Мари държи детето заключено в една задна стая или нещо такова.

— Не ми се вярва.

Енергичното луничаво момиченце, което Джей бе срещнал край реката, не създаваше впечатление за дете, държано заключено в полутъмна стая.

Жозефин сви рамене.

— И на мен — отвърна. — Но слухът вече беше плъзнал. Цели тълпи се събираха пред вратата на фермата и откъм реката. Повечето бяха безобидни, само вдигаха шум, но Мари не можеше да го знае. Заключи се в къщата, а отвън горяха факли, хората хвърляха пиратки и камъни по капаците на прозорците — тя поклати глава. — Когато нещата се уталожиха, беше вече късно. Тя беше решила, че всички са се обърнали срещу нея. А когато Роза изчезна…

Жозефин капна малко коняк в кафето си.

— Сигурно си е помислила, че всички имаме пръст в това. В селото човек не може да се скрие и скоро всички разбраха, че Мирей държи Роза при себе си. Тогава тя беше на три години и ние си помислихме, че Мирей и Мари са се разбрали някак помежду си и че Роза е там само на гости. Разбира се, Каро Клермон знаеше истината, знаеха я и още няколко души, Жолин Дру, която тогава беше най-добрата й приятелка, и лекарят Кюсоне. Но останалите… Разбира се, никой не задаваше въпроси. Хората мислеха, че след всичко, което се случи, най-добре е да си гледат работата. И, разбира се, никой не познаваше добре Мари.

— Тя не помага много за това — отбеляза Джей.

— Роза беше изчезнала от три дни. Мирей я изведе навън само веднъж. В първия ден. За малко. Роза пищеше така, че се чуваше чак до Ле Маро. Каквото и да й имаше, със сигурност дробовете й бяха наред. С нищо не можеха да я укротят — нито с бонбони, нито с подаръци, нито с шъткане и викове. Всички се опитваха — Каро, Жолин, Тоанет, — но момичето не млъкваше. Накрая Мирей се разтревожи и повика лекаря. Мислиха, умуваха и я заведоха при специалист в Ажен. Не беше нормално дете на тази възраст да плаче през цялото време. Те решиха, че детето не е добре, че може би не е било гледано както трябва — Жозефин се намръщи. — Един ден Мари отиде да прибере Роза от детската градина и разбра, че Мирей и лекарят са я завели в Ажен. Не съм виждала толкова ядосан човек. Тя тръгна след тях с мотопеда, като знаеше само, че Мирей е завела Роза в някаква болница. За изследвания. Не знам какво са се опитвали да докажат.

Тя отново сви рамене.

— Ако беше друг човек, можеше да разчита на помощта на цялото село — каза. — Но Мари… тя говореше само когато й се налагаше, никога не се усмихваше. Хората предпочитаха да си гледат работата. Нищо повече, наистина не беше от злоба. Тя искаше да я оставят на мира и хората това и направиха. Пък и никой не знаеше къде Мирей е завела Роза — освен може би Каро Клермон. Е, чувахме какво ли не. Но това беше после. Как Мари влязла в кабинета на Кюсоне с пушка и го замъкнала до колата. Като чуете как хората разказват, ще си помислите, че половината село ги е видяло. Винаги така става. Аз ще ви кажа само, че не съм била там. И макар че Роза се прибра вкъщи преди края на седмицата, повече не я видяхме в селото — нито в училище, нито на фойерверките за 14 юли31, нито на шоколадовия фестивал около Великден — Жозефин допи кафето си на един дъх и избърса ръце в престилката. — Та ето как стана — заключи категорично. — Тогава за последно видяхме Мари и Роза. От време на време — веднъж-дваж в месеца — ги срещам на пътя за Ажен или в разсадника на Нарсис, или ги виждам на полето зад реката. Но само толкова. Тя не е простила на селото за онова, което стана след смъртта на Тони, за това, че хората се намесиха в спора й с Мирей и че си затвориха очите, когато Роза изчезна. И да й кажете, че нямате нищо общо, тя не вярва.

Джей кимна. Разбираемо беше.

— Сигурно водят много самотен живот — каза.

Спомни си за Маги и Джили, за това как успяваха да завържат приятелства навсякъде, където отиваха, как въртяха търговия и се занимаваха с какви ли не странни неща, за да свързват двата края, как винаги бяха на път и посрещаха обидите и предразсъдъците с неизменно жизнерадостно предизвикателство. Колко се различаваше тази сурова и подозрителна жена от приятелите на Джо! И колко приличаше детето й на Джили!