Къпиново вино

Той тръгна към къщи както обикновено през полето. През нощта бе валяло и пътеката беше хлъзгава. От плета капеше вода. Джей изостави пътя и тръгна по брега на реката, точно по границата на имота на Мари, като се наслаждаваше на тишината и гледката на натежалите от дъжд дървета. Мари не се виждаше никъде в лозето. Джей виждаше тънка струйка дим от комина на къщата, но наоколо не се забелязваше движение. Дори птиците мълчаха. Той реши да пресече реката в най-тясната и най-плитката й част, където земята на Мари граничеше с неговата. От двете страни на реката растяха дървета; стройни овошки от нейната страна и рунтава плетеница от глог и бъз от неговата. По пътя Джей забеляза, че червените парцалчета, които беше вързал за клоните им, бяха изчезнали — вероятно вятърът ги беше отнесъл. Трябваше да ги завързва по-здраво. Той наближи мястото, където реката ставаше равна и плитка. От дъжда водата беше излязла от бреговете и образувала острови от тръстика, а червената почва на брега се беше размила и оформяше причудливи очертания, които слънцето беше изпекло като глина. На това място от водата стърчаха камъни, изгладени до лъскавина от течението и преминаването на множество крака, макар че сега само Джей минаваше от тук. Или поне така си мислеше. Но когато стигна брода, видя, че на брега има момиче. То беше приклекнало предпазливо край реката и човъркаше с пръчка нещо във водата. До него стоеше малко кафяво козле и гледаше кротко. Джей трепна и детето се стресна, застина неподвижно. Ярките му любопитни очи се устремиха към него и го загледаха втренчено. Козлето направи същото.

Известно време те се гледаха изпитателно, момичето — вцепенено, с разширени очи; Джей — обладан от непреодолимото усещане за нещо познато.

Това беше Джили.

Тя носеше оранжев пуловер и зелени панталони с крачоли, навити до коленете. Обувките й се въргаляха наблизо в тревата. Отстрани на брега лежеше червена раница с отворен капак. Герданчето от вързани на възли червени парцалчета, което момичето носеше на врата си, разрешаваше загадката с изчезването на талисманите на Джей.

След като се вгледа по-внимателно, той забеляза, че това все пак не беше Джили. Къдравата коса на това момиче бе по-скоро кестенява, отколкото червена, а и самото дете беше по-малко — на не повече от осем или девет години. И въпреки това приликата бе повече от поразителна. Момичето имаше същото живо лице, обсипано с лунички, същата голяма уста и подозрителни зеленикави очи. Гледаше по същия начин и капачките на коленете й стърчаха напред под ъгъл, точно като на Джили. Не, не беше тя, но толкова приличаше на нея, че сърцето на Джей подскочи. Хрумна му, че това може би е Роза.

Тя го изгледа продължително, без да се усмихва, после грабна обувките си и побягна. Козлето подскочи нервно и с танцова стъпка тръгна към Джей, като спря за кратко, за да подъвче шнура на забравената раница. Момичето се заизкачва ловко по хлъзгавия склон към оградата, като се подпираше с ръце.

— Почакай! — извика Джей след него. То не му обърна внимание. Катереше се бързо като невестулка и едва когато се отдалечи на безопасно разстояние, се обърна, за да му се изплези предизвикателно.

— Почакай! — той вдигна ръце, за да й покаже, че не иска да й стори нищо лошо. — Всичко е наред. Не бягай.

Момичето го гледаше, дали с любопитство или с враждебност — Джей не можеше да определи. Беше наклонило леко глава на една страна, изглеждаше съсредоточено. Той не можеше да познае дали го е разбрала.

— Здравей, Роза — каза. Детето само го гледаше.

— Аз съм Джей. Живея ей там — той посочи къщата, която едва се виждаше иззад дърветата.

Джей забеляза, че Роза не гледа точно към него, а някъде по-наляво и надолу от мястото, където бе застанал. Позата й беше напрегната, сякаш бе готова да побегне. Джей потупа джоба си с надеждата да намери нещо, което да й даде — бонбон или може би бисквита, — но напипа само запалката си и я извади. Беше „Бик“, от евтина ярка пластмаса, която блестеше на слънцето.

— Можеш да я вземеш, ако искаш — предложи той и й я подаде над водата. Тя не реагира. Може би не четеше по устните.

Козлето изблея откъм неговата страна на реката и леко се блъсна в краката му. Роза погледна Джей, после козлето — погледът й представляваше смесица от презрение и тревога. Забеляза, че очите й се стрелнаха към забравената раница, която лежеше на брега. Той се наведе и я вдигна. Интересът на козлето се прехвърли от краката на Джей към ръкава на ризата му. То го задъвка припряно. Джей протегна напред ръката с раницата.

— Твоя ли е?

На отсрещния бряг момичето пристъпи напред.

— Не се тревожи — той заговори бавно, за всеки случай, ако Роза все пак четеше по устните, и се усмихна. — Виж. Ще ти я донеса.

Джей кимна.

— Преди ходеше в детската градина — спомни си тя. — Тогава сигурно беше на три годинки или по-малка. Още можеше да говори, но не мисля, че чуваше.

— Така ли? — полюбопитства Джей. — Мислех, че се е родила глухоняма.

Жозефин поклати глава.