Къпиново вино

— О, по дяволите! Съжалявам. Сигурно съм взел друга бутилка.

Той отпи от своята чаша. Вкусът беше невероятно сладък, течността бе гъста като сироп и вътре плуваха частици утайка. Джей погледна Мирей смаян.

— Ще отворя нова. Извинете. Нямах намерение да ви предлагам това. Не разбирам как съм могъл да объркам бутилките…

— Няма нищо — Мирей взе чашата си в ръка. — Харесва ми. Напомня ми на нещо. Не мога да определя на какво точно. Може би на някакво лекарство от детските години на Тони.

Тя отпи отново и Джей долови медения аромат на виното от чашата й.

— Моля ви, мадам. Наистина…

Мирей отсече твърдо:

— Харесва ми.

През прозореца зад гърба й виждаше Джо да стои под ябълковите дървета и слънцето да огрява оранжевия му комбинезон. Старецът видя, че Джей го гледа, и вдигна палци. Джей запуши бутилката шипково вино с корковата тапа и отпи нова глътка от чашата си. Не му се искаше да го изхвърля. Все още беше отвратително на вкус, но ароматът бе превъзходен и натрапчив — лъскави, пълни със семенца черни боровинки, които се пукат и изливат сока си в тенджерата до кофата с плодове, и Джо, който се суети в кухнята, и радиото, усилено докрай — „Кунгфу битка“, номер едно в класациите през целия месец; старецът спира за кратко, за да демонстрира някой измислен ритник, научен по време на пътешествията му през Ориента, а октомврийското слънце наднича през пукнатото стъкло на прозореца…

Виното сякаш подейства по същия начин и на Мирей, макар че нейното небце беше много по-възприемчиво към специфичния му букет. Тя отпиваше от питието на малки любознателни глътки, като всеки път задържаше виното в устата си, за да се наслади на вкуса му. Старата жена каза замечтано:

— О, има вкус на… розова вода. Не, на рози. Червени рози.

Значи Джей не беше единственият, който изпитваше върху себе си особения ефект на домашното вино на Джо. Той проследи внимателно изражението на старата жена, докато тя допи виното си, като тревожно се оглеждаше за признаци на отравяне или нещо подобно. Нямаше такива. Тъкмо обратното — лицето й сякаш изгуби обичайното си мрачно и съсредоточено изражение. Старицата се усмихна.

— Е, харесва ми. Рози. Знаете ли, някога и аз имах розова градина. Ей там, до ябълките. Не знам какво стана с нея. Когато баща ми почина, всичко западна. Бяха червени рози, как миришеха само! Аз се преместих, след като се ожених за Юг30, но продължавах да идвам тук и всяка неделя берях розите, докато цъфтяха. После Юг и баща ми починаха в една и съща година — но това беше годината, в която се роди моят Тони. Ужасна година. За всички, освен за скъпия ми Тони. Най-хубавото лято за розите, откакто ги помнех. Цялата къща беше отрупана с тях. Стигаха чак до стрехите. Ей, това вино е силничко. Чувствам се доста замаяна.

Джей я погледна разтревожен.

— Ще ви откарам у дома. Не бива да вървите пеша в това състояние. Слънцето е силно.

Мирей поклати глава.

— Искам да повървя. Не съм чак толкова стара, че няколко километра път да ме уплашат. Освен това — тя кимна към съседната ферма — искам да видя къщата на сина си край реката. Ако имам късмет, може да зърна дъщеря му. Отдалеч.

Разбира се. Джей почти бе забравил за съществуването на детето. Никога не го беше виждал, нито в полето, нито на път за училище.

— Моята малка Роза. На седем години е. Не съм се доближавала до нея, откакто синът ми почина. Нито веднъж — лицето й започна да възвръща обичайното си кисело изражение. Големите й безформени ръце шаваха неудържимо по черната й пола. — Тя знае какво ми причинява. Знае. Бих направила всичко за детето на сина си. Бих откупила обратно фермата, бих могла да им дам пари — Бог ми е свидетел, няма на кого повече да ги дам.

Мирей се помъчи да стане, като се подпря с ръце на масата, за да повдигне масивното си тяло.

— Тя знае, че за това трябва да ми позволи да виждам детето — продължи. — Но ще разбера какво става с него. Само ако знаеха как се държи с моята Роза; ако можех да докажа какво прави…

— Моля ви — Джей й помогна да се изправи, като я прихвана под лакътя. — Не се разстройвайте. Сигурен съм, че Мари се грижи за Роза както може.

Мирей го стрелна с презрителен поглед.

— Какво знаете вие, а? Тук ли сте били? Да не би да сте се крили зад вратата на обора, когато синът ми е сложил край на живота си?

Гласът й прозвуча докачливо. На допир ръката й беше като гореща тухла.

— Извинете. Исках само…

Тя неохотно поклати глава.

— Не, аз трябва да ви се извиня. Слънце и силно вино, а? Развързват ми езика. А и само като се сетя за нея, кръвта ми кипва — ех! — Мирей изведнъж се усмихна и Джей с учудване забеляза искрици чар и ум в погледа й, скрити зад суровата външност. — Забравете какво ви казах, мосю Джей. И ми позволете на свой ред да ви поканя у дома. Всеки ще ви покаже къде живея.

Тонът й не търпеше възражение.

— С удоволствие. Не можете да си представите колко ми е приятно да говоря с някого, който разбира ужасния ми френски.

Мирей го погледна изпитателно за миг, след това отново се усмихна.

— Може да сте чужденец, но имате душа на французин. Къщата на баща ми е в добри ръце.