Къпиново вино

Вероятно и тя е била с не повече от няколко години по-възрастна, каза си Джей. На двайсет и три, може би на двайсет и четири. Защо се беше омъжила за него? За това селско момче, син на винар? Мирей вероятно прочете въпроса в погледа му.

— Той изглеждаше по-възрастен, мосю Джей. А и беше хубавец, да. Излезе, че това не е на добро. Един син. Щеше да получи къщата, земята, всичко. Баща му никога не му е отказвал в нищо. Всяко момиче от селото би се омъжило с радост за него. Само че моят Тони искаше нещо повече. Заслужаваше повече.

Тя млъкна и поклати глава.

— Е, стига толкова. Не съм дошла да говорим за Тони. Исках да разбера дали смятате да продавате земята.

— Не — отговори й Джей. — Харесва ми да притежавам земя, дори да нямам сериозни планове за лозето. Засега се наслаждавам на уединението.

Мирей изглеждаше доволна.

— Ще ми кажете, ако промените решението си, нали?

— Разбира се. Вижте, сигурно ви е горещо.

Сега, когато старицата беше тук, той не искаше да я пусне, без да научи повече за Тони и Мари.

— Имам малко вино в избата. Може би ще искате да пийнете по чашка с мен?

Мирей го погледна и кимна.

— Да, може би една малка чашка — каза. — Дори само за да вляза отново в бащината си къща.

— Надявам се да одобрите промените — отвърна Джей и я поведе към вратата.

Нямаше нищо, което да не заслужава одобрение. Джей до голяма степен беше запазил къщата в предишния й вид, като бе сменил старите тръби на канализацията с нови, но беше запазил порцелановите умивалници, печката с дърва, шкафовете от борово дърво, надрасканата стара кухненска маса. Харесваше му старостта на тези предмети, начинът, по който всяка драскотина и белег разказваха история. Харесваха му изтърканите до лъскавина каменни плочи на пода, които почисти, но не покри с килими и макар че лъсна и почисти дървените мебели, не се опита да отстрани щетите, нанесени от годините.

Мирей огледа всичко критично.

— Е? — попита Джей усмихнат.

— Ами — подхвана тя, — можеше да бъде и по-зле. Очаквах пластмасови шкафове и съдомиялна машина.

— Ще донеса виното.

В избата беше тъмно. Тук още не бяха сменени електрическите проводници и осветлението идваше само от мъждива крушка, която висеше на оръфан шнур. Джо посегна и взе една бутилка от късата полица до стълбището.

На полицата бяха останали само пет бутилки. В бързината да предложи гостоприемството си беше забравил, че бутилката „Сотерн“, изпита предишната нощ, докато бе работил почти до зазоряване, беше последната. Но умът му бе зает с друго. Мислеше за Мари и Тони, за това как да помоли Мирей да довърши разказа си. Той сключи пръсти около гърлото ми за момент, после се отказа и взе друга бутилка. Сигурно бе забравил за „Специалитетите“. Беше сигурен, че в избата има още една бутилка „Сотерн“. Край мен „Специалитетите“ незабележимо се размърдаха, разшаваха се, сгушиха се едни в други, отъркаха се като сънени котки и замъркаха. Бутилката до мен — на етикета й пишеше: „Шипка’74“ — задрънча. Богат златист аромат на горена захар и сироп долетя до ноздрите на Джей. Чувах тихо кикотене вътре в бутилката. Разбира се, той не го чуваше. Ръката му се спря на гърлото на бутилката. Чувах как под пръстите му виното шепне, примамва го, размърдва се и леко завърта етикета, като изпуска загадъчния си аромат. „«Сотерн» — шепнеше изкусително то, — прекрасен жълтеникав «Сотерн» от отсрещния бряг на реката. Ще развърже езика на старата жена, ще охлади пресъхналото гърло и меко и пла-а-авно ще се спусне надолу.“ Джей грабна бутилката с тих възглас на задоволство.

— Знаех, че е останала една бутилка.

Етикетът беше зацапан и на слабата светлина той не се опита да го прочете. Изкачи стълбището, влезе в кухнята и отвори бутилката. Отвътре се разнесе тихичко кикотене и виното потече в чашите.

36

— Баща ми правеше най-хубавото вино в областта — заговори Мирей. — Когато почина, брат му Емил наследи земята. След това трябваше да премине в ръцете на Тони.

— Знам. Съжалявам.

Тя сви рамене.

— Поне след смъртта му земята премина нататък по мъжка линия — каза. — Не ми се иска да мисля, че можеше да стане нейна.

Джей се усмихна. Чувстваше се неудобно. У старицата имаше нещо, което надхвърляше обикновената скръб. Очите й блестяха. Лицето й беше каменно. Той се помъчи да си представи какво е да изгубиш единствения си син.

— Учуден съм, че е останала — каза. — След това.

Мирей се изсмя.

— Как няма да остане? — отсече. — Вие не я познавате. Остана от чиста злоба и инат. Знаеше, че е само въпрос на време чичо ми да умре и тя да грабне имота. Винаги го е искала. Само че той знаеше какво прави. Остави я да се надява, старото му куче. Накара я да мисли, че може да купи имота евтино.

Тя отново се изсмя.

— Но за какво й е? Защо не е оставила фермата и не се е върнала в Париж?

Мирей сви рамене.

— Кой знае, а? Може би за да ме дразни.

Тя отпи от виното и в погледа й се появи любопитство.

— Какво е това?

— „Сотерн“. О, по дяволите!

Джей не можеше да проумее как е допуснал такава грешка. Зацапан етикет, надписан на ръка. Жълта връвчица, омотана около гърлото. „Шипка’74“.