Къпиново вино

Те седяха на терасата на „Кафе де Маро“. Каро беше дошла да му прави компания след службата в църквата, докато мъжът й пазаруваше в пекарната на Поату. Въпреки пресиленото й дружелюбие в нея имаше нещо отблъскващо, което Джей не можеше да определи. Може би това, че злословеше за другите. Когато Каро беше в кафенето, Жозефин стоеше настрана, а Нарсис разглеждаше каталога си за семена с предпазливо безразличие. Но Каро Клермон продължаваше да бъде един от малкото жители на селото, които с готовност отговаряха на въпроси. А и знаеше всички клюки.

— Трябва да поговорите с Мирей — посъветва го тя и с екстравагантен жест сложи захар в кафето си. — Мирей е една от най-близките ми приятелки. От друго поколение е, разбира се. Но какво само е изтърпяла от тази жена! Не можете да си представите — Каро внимателно попи червилото си със салфетка, преди да отпие първата глътка. — Някой ден ще ви запозная с нея — каза.

Оказа се, че запознанство не е необходимо. Мирей Фезанд го потърси сама след няколко дни, като го завари напълно неподготвен. Беше топло. От няколко дни Джей работеше в зеленчуковата градина. Сега, когато по-голямата част от ремонта бе завършена, той прекарваше няколко часа дневно в градината. Надяваше се по някакъв начин физическият труд да го вдъхнови, за да може да завърши книгата си. Радиото висеше на един гвоздей, който стърчеше от стената на къщата, и от него се разнасяха стари шлагери. Джей беше донесъл няколко бири от кухнята и ги сложи в една кофа да се изстудяват. Гол до кръста, със стара широкопола шапка, която беше намерил в къщата, за да предпазва очите му от слънцето, той не очакваше посетители.

Бореше се с един упорит корен, когато видя Мирей да стои на пътеката. Сигурно го беше чакала да вдигне поглед от земята.

— О, извинете! — каза Джей и се изправи стъписан. — Не ви видях.

Тя беше едра безформена жена, която би трябвало да изглежда майчински грижовна, но не изглеждаше така. Имаше огромни провиснали гърди, хълбоци като воденични камъни и изглеждаше странно солидна, сякаш уютните гънки тлъстина се бяха вкаменили и плътта бе станала твърда. Под периферията на широкополата й шапка се виждаха устни с провиснали надолу краища, които сякаш изразяваха постоянна скръб.

— Отдавна не съм идвала тук — каза Мирей. — Вече не помня от колко време.

Тя говореше с подчертано местно произношение и отначало Джей почти не разбра какво казва. Зад гърба му радиото свиреше „Изгрява слънцето“ и той виждаше сянката на Джо точно зад старата жена. Плешивината на главата му излъчваше сияние.

— Мадам Фезанд…

— Няма нужда от официалности, моля ви. Наричайте ме Мирей. Нали не ви безпокоя?

— Не. Не, разбира се. И без това тъкмо мислех да направя почивка.

— О! — погледът й се стрелна към полуоплевената зеленчукова градина. — Не знаех, че сте градинар.

Джей се разсмя.

— Не. Аз съм само ентусиазиран аматьор.

— Нямате намерение да обработвате лозето, а?

Гласът й прозвуча рязко. Той поклати глава.

— Боя се, че това е непосилно за моите възможности.

— Ще го продадете ли?

— Не мисля.

Мирей кимна.

— Е, мислех, че вече сте се споразумели — каза. — С нея.

Думите й бяха някак беззвучни. Поразените й от артрит ръце шаваха и трепереха върху черния плат на полата й.

— Със снаха ви ли?

Тя кимна.

— Открай време е хвърлила око на тази земя — отбеляза. — Тук не е толкова мочурливо, колкото в нейната част. По-добре е отводнено. През зимата не се наводнява, през лятото не изсъхва. Земята е хубава.

Джей я погледна колебливо.

— Знам, че между вас е имало… неразбирателство — заговори предпазливо. — Знам, че Мари е очаквала… може би ако беше поговорила с мен, щяхме да се разберем…

— Аз ще ви дам повече от всяка цена, която тя предложи за земята — отсече Мирей. — Достатъчно неприятно е, че държи имота на сина ми. Не искам да вземе и земята на баща ми. Земята на баща ми — повтори, — която трябваше да бъде на сина ми и той да отгледа на нея децата си. Ако не беше тя.

Джей изключи радиото и облече ризата си.

— Съжалявам. Не знаех, че това е семейна собственост.

Очите на Мирей огледаха почти нежно фасадата на къщата.

— Не съжалявайте. Сега изглежда по-добре, отколкото преди години. Нова боя, нови прозорци, нови капаци. След като майка ми почина, баща ми я остави да рухне. Но не изостави земята. Виното. А когато горкият ми Тони… — тя млъкна внезапно и ръцете й затрепериха. — Тя не поиска да живее в семейната къща, не. Мадам искаше своя къща надолу по реката. Тони пригоди един от оборите за къща. Мадам пожела градина с цветя, вътрешен двор, стая за шиене. Всеки път, когато изглеждаше, че къщата е завършена, мадам се сещаше за нещо друго. Сякаш печелеше време. И накрая той я доведе у дома — лицето на Мирей се изкриви. — При мен.

— Тя не е ли от Ланскене?

Това обясняваше физическите различия. Светлите очи, дребните черти на лицето, екзотичния цвят на косата и правилния английски, макар и с акцент.

— От Париж е — тонът на старата жена издаде цялото й недоверие и презрение към столицата. — Тони се запозна с нея по време на екскурзия. Беше на деветнайсет.