Къпиново вино

— Трябва да я опознаеш — посъветва го Джо. — Забрави, не слушай какво приказват хората, трябва сам да решиш. Или го направи, или направо зарежи всичко.

Джей махна нетърпеливо с ръка.

— Как да го направя? Тя очевидно не иска да има нищо общо с мен. Или с когото и да било.

Джо сви рамене.

— Твоя работа. Никога не те е бивало да се сближаваш с хората, нали?

— Не е вярно! Аз се опитах…

— Можеш да живееш врата до врата с някого десет години и никой от двамата да не направи първата крачка.

— Това е друго.

— Щом казваш.

Джо стана и отиде до радиото. Поигра си малко с копчето, докато налучка ясен сигнал. Имаше дарбата да намира станцията за стари шлагери, независимо къде се намираше. Род Стюарт пееше „Това е вечерта“.

— Можеш да опиташ.

— Може да не искам.

— Сигурно не искаш.

Гласът на Джо започна да отслабва и силуетът му да избледнява, така че Джей виждаше прясно варосаната стена зад гърба му. В същото време радиото започна да пращи и постепенно сигналът се изгуби. Музиката се смени с бръмчене.

— Джо?

Гласът на стареца едва се долавяше:

— Ще се видим пак.

Винаги го казваше, когато искаше да изрази неодобрение или да покаже, че разговорът е приключил.

— Джо!

Но старецът вече си бе отишъл.

34

Поуг Хил, лятото на 1977 година

Всъщност всичко започна с Елвис. Случи се в средата на август. Майката на Джей се предаде на скръбта със страст, която изглеждаше почти искрена. Може би защото той и тя бяха връстници. Джей също скърбеше, макар да не беше от най-преданите му почитатели. Навсякъде цареше непреодолимо чувство на обреченост, усещането, че всичко се разпада до основи, че се разплита като кълбо прежда. През онзи далечен август смъртта витаеше във въздуха, небето бе мрачно, обагрено в неопределен нюанс. Това лято имаше повече оси откогато и да било — дълги, извити, кафяви оси, които сякаш предусещаха края на лятото и се бяха настървили преждевременно. Джей бе ухапан дванадесет пъти — веднъж в устата, докато надигаше бутилка кока-кола; за късмет не отиде в болница — и двамата с Джили изгориха седем гнезда. През това лято двамата бяха предприели кръстоносен поход срещу осите. В горещите влажни следобеди, когато насекомите бяха сънени и по-кротки, двамата ходеха на лов за оси. Намираха гнездата, пробиваха дупка в тях с увити във вестник подпалки и ги палеха. След като огънят се разгаряше и димът се процеждаше в гнездото, осите започваха да излитат навън с бръмчене и целите в пламъци като германски самолети в старите черно-бели филми, въздухът потъмняваше и се разнасяше неестествен вледеняващ шум, подобен на въздишка. Те започваха да кръжат смутено и ядосано около арената на бойните действия. Джили и Джей се спотайваха кротко в някоя близка долчинка, достатъчно далеч от опасното място, но максимално близо, доколкото им стигаше смелост, и наблюдаваха. Излишно е да споменаваме, че тази тактика беше замислена от Джили. Тя приклякваше колкото може по-близо с разширени и блеснали очи. Нито една оса не я жилеше. Тя сякаш имаше имунитет срещу тях, както меденият язовец — срещу пчелите. Беше и отчаяно смела. Джей изпитваше таен ужас, клечеше с приведена глава и сърцето му биеше неудържимо от вълнение, но страхът беше като наркотик и те отново и отново търсеха същите преживявания. Приклекнали един до друг, двамата се кикотеха от ужас и възторг. Веднъж по настояване на Джили Джей пъхна две пиратки в гнездо на оси, разположено в подножието на един зид, и ги запали. Гнездото се разцепи, но не се разнесе дим, а зашеметените и ядосани оси се разпиляха навсякъде. Една успя да се пъхне под тениската на Джей и започна да го жили. Той се почувства така, сякаш го бяха простреляли, изпищя и се търкулна на земята. Но осата беше неунищожима, гърчеше се и го жилеше, дори след като я бе затиснал под изтръпналото си от болка тяло. Накрая я убиха, като разкъсаха тениската и я поляха с газ от запалката. По-късно Джей преброи девет ужилвания. Есента приближаваше неумолимо, като донасяше след себе си мирис на огън.

35

Ланскене, април 1999 година

Той я видя отново на следващия ден. Април вървеше към края си и лозите ставаха все по-високи. Джей я виждаше от време на време между редовете да пръска с препарат, да оглежда лозите и почвата. Тя не говореше с него. Сякаш бе затворена в изолационна капсула. Съсредоточеният й профил се открояваше на фона на земята. Джей я виждаше най-често в гащеризони, големи пуловери, мъжки ризи, дънки, ботуши, лъскавата й коса беше безмилостно опъната и прибрана под баретата. Трудно беше да се различи силуетът й в тези дрехи. Дори ръцете й в прекомерно големите ръкавици приличаха на ръцете на анимационен герой. Джей се опита да я заговори няколко пъти, но без успех. Веднъж отиде до къщата й, но когато почука на вратата, никой не се обади, макар че ясно се чуваше шумолене зад вратата.

— На ваше място бих предпочела да нямам нищо общо с нея — каза Каро Клермон, когато той й разказа за случката. — Тя не говори с никого от селото. Знае какво мислят всички за нея.