Къпиново вино

Но преди да продължи, Мари бе изчезнала. Беше завила рязко между редовете и вървеше с бърза крачка по пътеката към къщата, без да се обръща.

— Мадам д’Апи! — извика Джей след нея. — Мадам!

Сигурно го беше чула и въпреки това не се обърна. Той я проследи с поглед няколко минути, докато тя продължаваше да се отдалечава, след това сви рамене и тръгна към къщата си. Каза си, че разочарованието му е абсурдно. Нямаше причина Мари да желае да говори с него. Джей даваше прекалено голяма свобода на въображението си. На ярката дневна светлина тя по нищо не приличаше на героинята на неговата история. Той твърдо реши да не мисли повече за нея.

Когато се прибра в къщата, Клермон го чакаше отпред с цял камион стари джунджурии. Като видя Джей да свива в алеята, той му намигна и килна назад синята си барета.

— Ола, мосю Джей — провикна се от кабината на камиона. — Намерих някои неща за новата ви къща!

Джей въздъхна. Предчувствията му се оправдаха. Сега всяка седмица Клермон щеше да стоварва в къщата му несметно количество „антиквариат“, представян за селски шик, на абсурдно високи цени. От това, което се виждаше в камиона — счупени столове, проскубани четки за бърсане на прах, олющени врати, чудовищна драконова глава от картон, останала от някакъв карнавал, — Джей разбра, че подозренията му не се покриват със страшната реалност.

— Ами, не знам… — подхвана той. Клермон се усмихна широко.

— Ще видите, ще ви харесат — каза и скочи от камиона. Джей забеляза, че майсторът носи бутилка вино. — За повдигане на духа, а? После ще говорим за работа.

Нямаше спасение от настойчивостта на този човек. Джей копнееше за топла баня и тишина. Вместо това трябваше да виси поне час в кухнята, да пие вино, което не му се пие, и да мисли как да се отърве от „произведенията на изкуството“, донесени от Клермон, без да го засегне. Той се примири.

— За сделката — обяви Клермон и напълни две чаши с вино. — Между вас и мен — той се усмихна. — Скоро ще стана и антиквар, а? В Льо Пино и Монтобан се правят добри пари от антиквариат. Купете ги евтино сега, ще ги продадете, като дойдат туристите.

Джей отпи от виното. Беше хубаво.

— На това ваше лозе можете да вдигнете двадесет бунгала — весело продължи Клермон. — Или хотел. Как ви се струва идеята да имате собствен хотел, а?

Джей поклати глава.

— Харесва ми каквото е сега — отвърна. Клермон въздъхна.

— Ех, вие и онази д’Апи, La Paienne28 — възкликна той със съжаление. — Не виждате нещата в перспектива. Тази земя е цяло съкровище, стига само да попадне в подходящите ръце. Лудост е да оставите всичко така, когато само няколко бунгала могат да…

Джей се мъчеше да проумее странната дума.

— La Paienne? Безбожницата? — преведе си той колебливо.

Клермон кимна към съседната ферма.

— Мари тоест. Някога я наричахме La Parisienne29. Само че другото повече й подхожда, а? Никога не ходи на църква. Не е кръстила детето. Не говори с никого. Не се усмихва. Работи тази земя от чиста злоба и инат, докато останалите… — той сви рамене. — Е. Не е моя работа, нали? Но на ваше място бих си заключвал вратите, мосю Джей. Тя е луда. От години е хвърлила око на тукашната земя. Може да ви навреди, ако поиска.

Джей се намръщи. Спомни си лисичите капани край къщата.

— Веднъж за малко да счупи носа на Мирей — продължи Клермон. — Само защото беше доближила момичето. След това повече не стъпи в селото. Ходи в Ла Першри с мотопеда си. Виждал съм я да ходи и в Ажен.

— Кой се грижи за дъщеря й? — попита Джей.

Майсторът сви рамене.

— Никой. Предполагам, че просто я оставя сама.

— Учуден съм, че социалните служби не са…

— О! В Ланскене? Трябва да идват чак от Ажен или Монтобан, може би дори от Тулуза. Кой ще си направи труда? Мирей се опита. Няколко пъти. Само че онази е хитра. Отпрати ги. Мирей би осиновила детето, ако Мари й беше позволила. Старицата има пари. Има семейство зад гърба си. Но на нейната възраст с глухо дете… сигурно от социалните са решили…

Джей се вторачи в него.

— Глухо дете?

Клермон го погледна изненадан.

— О, не знаехте ли? Оглуша още като бебе. Онази сигурно знае как да се грижи за него — той поклати глава. — Затова стои тук. Затова не се връща в Париж.

— Защо? — полюбопитства Джей.

— Няма пари — отсече Клермон и пресуши чашата си.

— Но фермата сигурно струва доста.

— О, разбира се — каза той. — Само че не е нейна. Защо, мислите, толкова искаше да получи имота на Фудуен? Тя е арендатор. Когато договорът изтече, ще я изхвърлят — освен ако не бъде подновен. А няма вероятност това да стане след всичко, което се случи.

— Защо? Кой е собственикът?

Клермон облиза виното от устните си.

— Пиер-Емил Фудуен. Човекът, който ви продаде къщата. Племенникът на Мирей.

След това излязоха навън, за да огледат донесеното от Жорж. Всичко беше боклук, точно както Джей се бе опасявал. Но умът му беше другаде. Той предложи на Клермон петстотин франка за целия камион; очите на строителя се разшириха за кратко, но бързо се съгласи. Той намигна дяволито:

— Бива ви в сделките, а?

Банкнотата изчезна в прашната му ръка като карта в дланта на фокусник.