Къпиново вино

Джей пристъпи към колелото си. Гленда го последва, като застана малко по-надолу по насипа, по-близо до пътя. Изпод подметките на гуменките й се разлетяха камъчета чакъл. Тя беше облечена в тениска без ръкави и ръцете й бяха зачервени от слънцето. С тези големи ръце като на продавачка на риба Гленда изглеждаше смущаващо възрастна. Джей не можеше да си я представи като по-малка; сякаш се беше родила такава. Той се престори на безразличен. Искаше му се да каже нещо остроумно, нещо хапливо, но думите, които обикновено излизаха с лекота от устата му, сега отказваха да му се подчиняват. Вместо това Джей се спусна по насипа до мястото, където беше скрил колелото си, и го измъкна от гъстата трева на пътя.

Гленда нададе яростен вик и започна да се спуска след него, като се подпираше на камъните с големите си като лопати ръце. Вдигна се прах.

— Шъ ми паднеш, проклет гадняр! — изкрещя тя и думите й прозвучаха зловещо като тези на брат й, но тъй като не откъсваше поглед от Джей, й беше трудно да гледа в краката си и изведнъж се плъзна надолу по склона като в комичен филм, като падна в пресъхналата канавка, обрасла с наскоро цъфнала коприва. Гленда запищя от яд и отчаяние. Джей се усмихна и яхна колелото си. В дъното на канавката Гленда риташе и се мяташе. Цялото й лице беше нажулено от коприва.

Той се отдалечи, докато трите й приятелки се мъчеха да я издърпат от канавката, но на ъгъла на улицата спря и се обърна. Виждаше Гленда, която почти се беше измъкнала. Лицето й бе помътняло от гняв. Джей дръзко махна с ръка.

— Шъ ми паднеш! — гласът й увисна пронизително в пространството, което ги разделяше. — Брат ми шъ ти види сметката!

Джей отново махна и изправи велосипеда си на задно колело, после сви в пресечката и се изгуби от поглед. Напушваше го смях до прималяване, долната челюст го болеше, ребрата го стягаха от спазми. Талисманът, привързан за една гайка на колана на дънките, се ветрееше на хълбока му като знаме. Той криволичеше по целия път надолу по хълма до градчето и възторжените викове профучаваха край лицето му, откраднати от вятъра. Преливаше от въодушевление. Чувстваше се неуязвим.

Но август наближаваше края си. Септември дебнеше като възмездие. Оставаше само една седмица до пълния разгром.

31

Ланскене, март 1999 година

През следващата седмица Джей пишеше всяка нощ. В петък най-после електричеството в къщата бе възстановено, но дотогава той вече беше свикнал да работи на светлината от газената лампа. Тя бе някак по-дружелюбна, по-задушевна. Страниците от изоставения ръкопис оформяха дебела купчина на масата. Вече бяха около сто. В понеделник пристигна Клермон с четирима работници и се захвана с ремонта на къщата. Започна от покрива, където липсваха много керемиди. Канализацията също трябваше да се поправи. В Ажен Джей успя да намери фирма за даване на коли под наем и нае петгодишен зелен ситроен, с който да ходи на пазар и да се придвижва по-бързо до центъра на Ланскене. Освен това купи три топа хартия и няколко ленти за пишеща машина. Работеше след залез слънце, когато Клермон и хората му се разотиваха и купчината изписани страници бързо нарастваше.

Джей не препрочиташе новите страници. Може би от страх, че пак може да блокира както през последните няколко години. Но по някаква причина вярваше, че това няма да се случи. Отчасти заради мястото. Заради атмосферата, чувството за близост и принадлежност въпреки факта, че беше чужденец тук. Заради живите спомени от миналото. Сякаш Поуг Хил Лейн се бе преместил тук, сред овощните градини и лозята.

В слънчевите утрини той отиваше пеша до Ланскене, за да си купи хляб. Глезенът му бе заздравял бързо и напълно, беше останал само малък белег. Джей започваше да изпитва удоволствие от разходките и да разпознава някои от лицата, които виждаше по пътя си. Жозефин му казваше имената на хората, а понякога и нещо повече за тях. Като съдържателка на единственото кафене в селото тя имаше отличната възможност да научава всичко, което става тук. Старият човек със съсухрено лице и синя барета беше Нарсис, градинар, който снабдяваше местната бакалница и цветарския магазин. Въпреки че беше сдържан, в погледа му се долавяше иронична, скрита насмешка. Джей научи от Жозефин, че той е приятел с циганите, които се установяват край реката всяко лято, че търгува с тях и им предлага сезонна работа в градината си. Години наред му се налагаше да спори с различните местни свещеници по повод толерантността си към циганите, но беше упорит и циганите останаха в селото. Червенокосият мъж от работилницата на Клермон беше Мишел Ру от Марсилия, който пътувал по реката, един ден преди пет години пристигнал в селото и повече не си тръгнал. Жената с червената кърпа беше Дьониз Поату, съпругата на пекаря. Възпълната жена с изпито лице, облечена в черно, която предпазваше очите си от слънцето с широкопола шапка, беше Мирей Фезанд, свекървата на Мари. Джей се опитваше да улови погледа й, когато старицата минаваше край откритата тераса на кафенето, но тя като че ли не го забелязваше.