Къпиново вино

През деня Клермон се занимаваше с ремонта в къщата. Приземният етаж вече изглеждаше значително по-добре и покривът беше почти завършен, макар че Джей виждаше, че Жорж бе разочарован от липсата му на амбиция. Клермон мечтаеше за оранжерии, закрити плувни басейни, джакузита, пиаци и ливади с подстригана зелена трева, но реагира философски, когато Джей му каза, че няма намерение да живее във вила като тези в Сен Тропе.

— Е, доколкото разбирам, вие предпочитате селската обстановка — отвърна Клермон, като сви рамене. В очите му вече се забелязваше пресметлив поглед. Джей разбра, че ако не бъде по-твърд с този човек, със сигурност не след дълго ще бъде затрупан с нежелани предмети — стари глинени съдове, столчета за доене, лоша имитация на антикварни мебели, бастуни, стари керемиди, дървени дъски за рязане и някогашни градински инструменти; всякакви нежелани и захвърлени предмети от тавани и мазета, които щяха да бъдат спасени от изгаряне само защото минаваха за rustique27 и от него се очакваше да ги купи. Трябваше да пресече в корен намеренията на Клермон. Но в този човек имаше нещо трогателно, някакво смирение и надежда в мишите черни очички, които светеха над провисналите мустаци, което му попречи да го направи.

Джей въздъхна и се остави на неизбежното.

В четвъртък той видя Мари за пръв път след първоначалната им кратка среща. Джей се прибираше у дома след сутрешната си разходка, стиснал хляб под мишница. На мястото, където земята му граничеше с нейната, имаше жив плет, успоредно на който вървеше пътека. Плетът беше млад, най-много три-четиригодишен, и новите мартенски листа едва стигаха, за да покрият пролуките. По-нататък се виждаше мястото на някогашния стар плет — неравен ред дънери и туфи, лошо прикрити от нова бразда. Джей пресметна наум разстоянието. Клермон беше прав. Тя беше преместила границата с около петдесет фута. Може би още когато старецът се бе разболял. Джей огледа по-отблизо плета, тласкан от любопитство. Контрастът между неговата и нейната земя беше поразителен. Откъм страната на Фудуен лозите се бяха разрасли във всички посоки и отдавна не бяха подрязвани, новите филизи едва се виждаха; имаше само няколко твърди кафяви пъпки по краищата им. Нейните бяха подкастрени до височина дванадесет инча от земята и готови за лятото. Откъм страната на Мари нямаше плевели; редовете бяха чисти и равни и между тях минаваха пътеки, достатъчно широки, за да позволят лесното преминаване на трактора. Откъм страната на Джей редовете се бяха събрали, неподрязаните лози се преплитаха над пътеките. През плетеницата се подаваха дръзки стръкове мента и арника. Той отново погледна към земята на Мари и видя, че съвсем в края на полето се вижда част от фронтона на къщата, скрита от поглед от няколко тополи. Имаше и овощни дървета — ябълковите цветчета белееха по оголените клони, — и нещо подобно на зеленчукова градина. Купчина дърва, трактор, още нещо, което би могло да бъде само оборът.

Сигурно беше чула изстрела от къщата. Бе оставила бебето в креватчето му и бе излязла. Спокойно и хладнокръвно. Представата за това беше толкова жива в съзнанието на Джей, че той сякаш я виждаше: как обува ботушите си върху дебели чорапи, как облича дебелото палто — било е зима, — как замръзналата почва скърца под краката й. Лицето й е било безизразно, точно като онзи път, когато се срещнаха. Образът го преследваше. Мари вече беше се появявала неведнъж по страниците на новата му книга; Джей имаше чувството, че я познава, макар че бяха разменили само няколко думи. Но в нея имаше нещо, което го привличаше, неустоима тайнственост. Не знаеше защо Мари го навежда на мисли за Джо. Може би заради дебелото палто или мъжката шапка, силно нахлупена над очите й, заради полупознатия силует, който беше видял в онази нощ зад ъгъла на къщата. Със сигурност нямаше прилика между Джо и нея. Джо никога не би могъл да гледа с този празен, безизразен поглед. Джей понечи да тръгне, но в този момент забеляза нещо с крайчеца на окото си — фигура, която вървеше бързо край плета от другата страна на няколкостотин ярда от мястото, където той бе застанал. Скрит зад тънката плетеница от храсти, Джей я видя, преди тя да го забележи. Беше топла сутрин и Мари бе сменила дебелата си горна дреха с раиран пуловер и дънки. Тези дрехи я правеха да изглежда стройна като момче. Червената й коса беше несръчно подстригана до нивото на брадичката — Джей предположи, че вероятно го е направила сама. В този момент на непредпазливост лицето й бе оживено, енергично. В първия миг едва я позна.

После тя хвърли бегъл поглед към него и сякаш се затвори капак на прозорец. Това стана толкова бързо, че Джей се запита дали предишното му впечатление не беше въображаемо.

— Мадам…

Тя се спря за секунда и го изгледа с равнодушие, граничещо с нахалство. Очите й бяха зелени в любопитния светъл нюанс на патина. В книгата си Джей ги бе направил черни. Той се усмихна и протегна ръка за поздрав през плета.

— Мадам д’Апи, съжалявам, че ви стреснах. Аз съм…