Къпиново вино

Зад всички тези лица се криеха истории. Жозефин, надвесена над барплота с чаша кафе в ръка, гореше от нетърпение да му ги разкаже. Първоначалната й стеснителност беше изчезнала и тя посрещаше Джей с радост. Понякога, когато нямаше много посетители в кафенето, двамата разговаряха. Джей познаваше съвсем малка част от хората, за които му разказваше Жозефин. Но това като че ли не я обезкуражаваше.

— Нима никога не съм ви разказвала за стария Обер? А за дъщеря му? — Жозефин изглеждаше смаяна от невежеството му. — Те живееха точно до хлебарницата. Е, тогава беше хлебарница, а после стана сладкарница. Точно срещу цветарите.

Отначало Джей просто я оставяше да говори. Не я слушаше и пропускаше край ушите си имена, случки, описания. През това време пиеше кафето си и гледаше минувачите.

— Не съм ли ви разказвала за Арно и прасето за трюфели? Или как веднъж Арманд се облече като Непорочната Дева и седна да чака Арно в двора на църквата? Слушайте…

Тя разказваше много истории за най-добрата си приятелка Виан, напуснала селото преди няколко години, и за отдавна починали хора, чиито имена не му говореха нищо. Но Жозефин не се отказваше. Може би и тя се чувстваше самотна. Сутрешните редовни клиенти на кафенето мълчаха през повечето време; това бяха предимно старци. Може би тя се радваше да общува с по-млади хора. Полека-лека нескончаемата сапунена опера за живота в Ланскене су Тан го увлече.

Джей осъзнаваше, че все още хората тук го считат за странен. Някои го гледаха с открито любопитство. Имаше и такива, които се усмихваха. Повечето бяха сдържани, хладно любезни и само кимаха за поздрав или го проследяваха с поглед, когато минаваше покрай тях. В повечето дни Джей минаваше през „Кафе де Маро“ да пийне бира или cafe-cassis26 на връщане от хлебарницата на Поату. Терасата беше заобиколена с ограда, малка, не повече от разширена павирана площадка край тесния път, но бе приятно място, където човек можеше да седне и да наблюдава как селото оживява. Намираше се точно встрани от централния площад и беше прекрасен наблюдателен пункт, от който се виждаше всичко: дългият склон, който се спускаше надолу към тресавищата; малката горичка над „Рю де Франк Буржоа“; камбанарията на църквата, чийто звън се разнасяше над полето в седем часа всяка сутрин; площадът, розовата сграда на училището, която се издигаше там, където пътят се раздвояваше. В подножието на хълма Тан течеше мътна и мъждиво блещукаше, а полята от другата страна едва се виждаха в далечината. Ранното слънце грееше много ярко, почти ослепително, като рязко очертаваше белите фасади на къщите и кафеникавите им сенки. На реката, близо до няколко изоставени къщи, които сякаш висяха над водата на крехките си дървени подпори, стоеше закотвен кораб. От комина му се вдигаше струйка дим и миришеше на пържена риба.

Между седем и осем часа минаваха няколко души, предимно жени, които носеха хляб или хартиени пликове с кроасани от пекарната на Поату. В осем камбаните на църквата звъняха за служба. Джей винаги разпознаваше богомолците. В празничните им пролетни шлифери, лъснатите им обувки, шапките и баретите им имаше някаква тържествена сдържаност, която ги отличаваше от останалите. Сред тях винаги бяха Каро Клермон и съпругът й, той стъпваше тромаво в стегнатите си обувки, тя изглеждаше много изискана, всеки път с различно копринено шалче. Каро винаги поздравяваше Джей, като махваше екстравагантно с ръка и се провикваше:

— Как върви книгата?

Съпругът й кимваше едва забележимо и припряно отминаваше, смирено навел глава. Докато траеше службата, на терасата на „Кафе де Маро“ се настаняваха неколцина старци с лица, изразяващи уморено пренебрежение. Те пиеха кафе със сметана и играеха шах или разговаряха помежду си Джей разпознаваше между тях Нарсис, градинаря, който винаги сядаше на едно и също място до вратата. В джоба на якето си носеше опърпан каталог за семена, който четеше мълчаливо, докато отпиваше от кафето пред себе си. В неделя Жозефин купуваше кифли с шоколад и старецът винаги изяждаше две, като ги поднасяше към устата си с груби загорели ръце, някак странно деликатни. Рядко говореше, задоволяваше се с леко кимане за поздрав към останалите посетители, след което се настаняваше на любимото си място. В осем и половина минаваха учениците, които изглеждаха неуместно в своите анораци и ярки дрехи с училищни емблеми, процесия от пурпурно, яркочервено, жълто, тюркоазно синьо, сигнално зелено. Те гледаха Джей втренчено, с неприкрито любопитство. Някои се смееха и крещяха с присмехулно добродушие:

— Ростбиф! Ростбиф!

След това тичешком отминаваха. В Ланскене имаше около двадесет деца в ранна училищна възраст, разделени в два класа; по-големите трябваше да пътуват до Ажен с автобус, в който се вдигаше глъч и стъклата бяха изпъстрени с рисунки, направени с пръсти.