Къпиново вино

— Винаги си бил костелив орех — Джо хвърли угарката от цигарата си право през плета. — Не можех да ти кажа, че заминавам, понеже и аз не знаех. Трябваше пак да тръгна, да глътна малко морски въздух, да видя малко път. Пък и си мислех, че съм ти оставил най-важното. Казах ти, да беше ги посадил онези семена! Да беше повярвал поне мъничко!

Джей почувства, че му е дошло до гуша. Обърна се с лице към стареца. Джо беше прекалено истински за халюцинация, чак до мръсотията под ноктите. По някаква причина това го вбеси още повече.

— Не съм те молил да идваш! — закрещя Джей. Чувстваше се отново на петнайсет, сам в избата на Джо сред счупените бутилки и буркани. — Не съм те молил за помощ! Не съм те канил тук! Впрочем за какво си дошъл? Защо просто не ме оставиш на мира?

Джо го изчака търпеливо да свърши.

— Свърши ли? — попита той, след като Джей млъкна. — Свърши ли, питам?

Джей отново захвана да подрязва плевелите около розовите храсти, без да поглежда към него.

— Разкарай се, Джо — промърмори едва чуто.

— Мога и да се разкарам, що не? — отвърна Джо. — Да не мислиш, че нямам к’во да правя? Че няма по-хубави места по света? Да не мислиш, че съм видял всичко по скапания свят, а?

Старецът отново минаваше на диалект, както в редките случаи, когато Джей го виждаше ядосан. Той обърна гръб на Джо.

— Тъй да е — думите му прозвучаха тежко и категорично. На Джей му се прииска отново да се обърне към стареца, но не го направи. — Твоя воля. До друг път.

С известно усилие Джей продължи да работи по храстите още няколко минути. Зад гърба си не чуваше нищо освен пеенето на птиците и полъха на хладния ветрец над полето. Джо си беше отишъл. И този път Джей не знаеше дали ще го види отново.

37

На следващата сутрин, когато отиде в Ажен, Джей намери бележка от агента си. В тона на Ник се долавяше молба и въодушевление, думите бяха дебело подчертани, за да се изтъкне важността на съобщението. „Свържи се с мен. Важно е.“ Джей му се обади от кафенето на Жозефин. В къщата нямаше телефон, а той нямаше планове да прокарва такъв. Гласът на Ник звучеше много слабо, като далечна радиостанция. Джей чуваше около себе си звуците на кафенето, тракане на чаши, шумолене на салфетки, смях, шумни гласове.

— Джей! Джей, толкова се радвам да те чуя! Тук е лудница. Новата ти книга е страхотна. Вече я изпратих на няколко издатели. Направо е…

— Тя не е довършена — изтъкна той.

— Няма значение. Ще стане страхотна. Очевидно чуждият климат ти се отразява добре. Сега спешно ми трябва…

— Почакай — Джей почувства, че губи ориентация. — Не съм готов.

Вероятно Ник бе доловил нещо в гласа му, защото започна да го успокоява:

— Хей, я се успокой. Никой няма да те притиска. Никой дори не знае къде си.

— Това ме устройва — отвърна Джей. — Имам нужда от малко уединение. Тук ми е добре, човъркам из градината, мисля върху книгата.

Стори му се, че чува как умът на Ник щрака, докато обмисля възможностите.

— Добре. Щом така искаш, ще те държа настрана от хората. Ще забавя хода на нещата. Какво да кажа на Кери? Тя ми се обажда през ден, иска да разбере дали…

— В никакъв случай не казвай на Кери — побърза да отговори Джей. — Тя е последният човек, когото искам да виждам.

— Охо! — възкликна Ник.

— Какво искаш да кажеш?

— Малко шерше ла фам, а? — той като че ли се изненада. — Проверяваш дали чарът ти още работи?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Вярно е, каза си Джей. Не беше мислил за Мари от седмици. Впрочем жената, която се появяваше на страниците на книгата му, имаше далечна прилика с отшелничката от съседната ферма. Историята й беше това, което го интересуваше.

По настояване на Ник той му даде телефонния номер на Жозефин, в случай че му се наложи да предаде нещо спешно. Ник отново попита кога ще може да види останалата част от ръкописа. Джей не можа да му отговори. Не искаше дори да мисли за това. Вече се чувстваше достатъчно неудобно от факта, че Ник я бе показал незавършена без разрешението му, макар че той беше агент и само си вършеше работата. Джей затвори слушалката и забеляза, че Жозефин вече беше сложила на масата му кана прясно кафе. Ру и Поату седяха на същата маса с Попот, пощаджийката. В първия миг изгуби всякакво чувство за ориентация. Лондон никога не му се беше струвал по-далечен.