Читаем Къпиново вино полностью

Къпиново вино

— Казах си, че мога да го обикна. Той беше забавен, мил и податлив на въздействие. Мислех, че след Патрис точно това ми е нужно. А и той непрекъснато ми говореше за тази ферма, за това село. Тук изглеждаше толкова сигурно, толкова красиво. А аз всеки ден се будех и се питах дали днес няма да е денят, в който Патрис отново ще ме намери. Можеше лесно да ме открие в Марсилия. Там нямаше толкова много болници и клиники, в които да ме търси. Тони предложи да ме защити. Освен това имаше нужда от мен. А това не беше малко.

Тя се остави Тони да я убеди. Отначало й се стори, че в Ланскене има всичко, което някога е търсила. Но скоро последваха разправии между Мари и майката на Тони, която отказваше да приеме истината за заболяването му.

— Тя не ме слушаше — обясни Мари. — Настроението на Тони беше на приливи и отливи. Имаше нужда от лекарства. Ако не ги взимаше, се чувстваше зле, затваряше се в къщата за няколко дни, не се миеше, само гледаше телевизия, пиеше бира и ядеше. За всички наоколо изглеждаше съвсем здрав. Това беше част от проблема. Налагаше се непрекъснато да го държа под око. Играех ролята на заядлива съпруга. Налагаше ми се.

Джей изсипа в чашата й последните капки вино. Дори утайката имаше силен аромат и за миг му се стори, че в тази последна чаша долавя уханията на всички вина на Джо: от малини, шипки, бъз, къпини, червени джанки и пръстени ябълки — всичко в едно. Няма вече „Специалитети“, каза си той с известна тъга. Няма вече магия. Мари мълчеше. Косата й с цвят на кленово листо бе надвиснала над лицето. Джей изпита странното чувство, че я познава от години. Присъствието й на масата му беше също толкова естествено и познато, колкото и присъствието на старата пишеща машина. Той сложи ръка върху нейната. Помисли си, че целувката й ще има вкус на рози. Тя вдигна поглед и очите й бяха зелени като овощната му градина.

— Маман!

Гласът на Роза пропъди мига със звънлива настойчивост.

— Намерих малка стаичка горе! С кръгъл прозорец и синьо легло като лодка! Малко е прашно, но мога да почистя, нали, мамо? Нали?

Мари отдръпна ръката си.

— Разбира се. Ако господинът… Ако Джей…

Тя изглеждаше объркана, сякаш стресната след някакъв сън. Премести празната винена чаша по към средата.

— Трябва да вървя — каза бързо. — Става късно. Ще донеса нещата на Роза. Благодаря ви за…

— Всичко е наред — Джей се опита да сложи ръка върху нейната, но тя я отдръпна. — Можете да останете и двете, ако желаете. Имам много…

— Не — изведнъж тя бе станала пак предишната Мари, доверието се беше изпарило. — Трябва да донеса нещата за спане на Роза. По това време трябва да е в леглото — тя я прегърна за кратко, но с ожесточение. — Бъди добро момиче — каза. — И моля ви — този път говореше на Джей, — не споменавайте за това в селото. На никого. — Мари откачи жълтия си дъждобран от гвоздея зад вратата на кухнята и го облече. Отвън дъждът още валеше. — Обещайте ми — каза тя.

— Разбира се.

Мари кимна — едва забележимо учтиво кимване, сякаш бяха сключили сделка. После излезе и се изгуби в дъжда. Джей затвори вратата след нея и се обърна към Роза.

— Е? Готов ли е шоколадът? — попита тя.

Той се усмихна.

— Ела да проверим, искаш ли?

Джей сипа питието в широка чаша с цветя по ръба. Роза се сгуши на леглото му с чаша в ръка и започна да наблюдава с любопитство как той прибира чашите от масата и оставя настрана бутилката.

— Кой беше той? — попита тя накрая. — И той ли е англичанин?

— Кой? — закрещя Джей от кухнята, за да надвика течащата вода в мивката.

— Старецът — каза Роза. — Старецът от горния етаж.

Джей затвори крана и я погледна.

— Видя ли го? Говори ли с него?

Роза кимна.

— Един старец със смешна шапка — отвърна тя. — Каза ми да ти предам нещо.

Роза отпи голяма глътка от шоколада и вдигна глава. Над горната й устна имаше кафяви мустаци от пяна. Изведнъж Джей потръпна, изпита страх.

— Какво ти каза? — прошепна той.

Роза се намръщи.

— Каза да не забравяш „Специалитета“ — отвърна тя. — И че знаеш какво да правиш.

— Нещо друго?