Къпиново вино

Присъствието на Роза изпълваше къщата. След заминаването на Джо това беше добре дошло, защото къщата изглеждаше странно тъжна, сякаш нещо познато и скъпо си беше отишло. Роза беше много мълчалива за дете на своята възраст и понякога на Джей му се струваше, че тя принадлежи повече към света на Джо, отколкото към неговия свят. Роза тъгуваше по майка си. С изключение на един-единствен път те никога не се бяха разделяли. Всяка вечер тя посрещаше Мари с безмълвна, отчаяна прегръдка. Вечерите им заедно бяха весели и оживени, но Мари бе някак резервирана и Джей не успяваше да пробие черупката й. Рядко говореше за себе си. Не споменаваше Тони, не предлагаше да довърши историята, която беше започнала да разказва в деня на наводнението. Джей не се опитваше да я притиска. Можеше да почака.

Няколко дни по-късно Попот донесе пакет от Ник, в който бяха договорите на Джей с новия издател и множество изрезки от вестници с дати от юли до септември. Кратката бележка от Ник гласеше: „Мисля, че това може да те заинтересува.“

Джей извади изрезките.

Всички бяха свързани с него по някакъв начин. Той ги прочете. Няколко кратки текста от различни английски вестници умуваха по повод изчезването му. Имаше репортаж от „Пъблишърс Уикли“, където се говореше за завръщането му на писателската сцена. Ретроспективна статия от „Сънди Таймс“, озаглавена: „Какво се случи с Джо Пръстената ябълка“, придружена със снимки от Кърби Монктън. Джей обърна страницата. От снимката го гледаше и непринудено се усмихваше Джо.

„Това ли е истинският Джо Пръстената ябълка?“ — гласеше надписът отдолу.

Джей се вгледа в снимката. На нея Джо беше на петдесет, може би на петдесет и пет години. Гологлав, с цигара в ъгълчето на устата, с малките очила със стъкла като полумесеци, кацнали на върха на носа. В ръцете си държеше голяма саксия с хризантеми, украсена с розетка по ръба. По-надолу пишеше: „Местен ексцентрик“.

„С обичайното си упорство Макинтош така и не се съгласи да разкрие самоличността на истинския Джо — продължаваше статията, — макар че се предполага, че този човек би могъл да бъде източникът му на вдъхновение за създаването на любимия на всички градинар от романа. Джоузеф Кокс, роден в Шефилд през 1912 година, отначало работи като главен градинар в частен дом, след това трийсет години копае въглища в шахтата «Недър Едж» в Кърби Монктън, но се пенсионира по здравословни причини. Известен местен ексцентрик, господин Кокс живее дълги години на Поуг Хил Лейн, но беше открит за интервю на настоящия си адрес в Дома за пенсионери «Медоубанк». Госпожица Джули Мойнихън, медицинска сестра в дома, го описа на репортера ни със следните думи: «Той е приятен стар господин с огромен запас от анекдоти. Много се вълнувам от мисълта, че той може да бъде истинският Джо.»“

Джей не дочете статията докрай. Обзеха го противоречиви чувства. Беше поразен от факта, че е могъл да бъде толкова близо до него и да не разбере, да не усети присъствието му. Най-силни от чувствата бяха облекчението, радостта. Все пак миналото можеше да бъде възмездено. Джо все още живееше в Поуг Хил. Всичко можеше да се поправи.

Джей положи усилия да прочете статията докрай. Нататък нямаше нищо ново. Кратко резюме на „Джо Пръстената ябълка“ със снимка на корицата. Малка снимка на Хлебния барон с Кандид подръка, направена две години преди развода им. Името на журналиста, написал статията, беше К. Марсдън и му се стори някак познато. Отне му няколко минути да си спомни, че това беше името на Кери отпреди кариерата й в телевизията.

Разбира се. Кери. Всичко се връзваше. Тя знаеше за Поуг Хил Лейн и за Джо. И, разбира се, знаеше много неща за самия Джей. Имаше достъп до снимки, дневници, документи. Пет години беше слушала несвързаните му разкази и спомени. Той изпита внезапна тревога. Какво точно й беше казал? Какво й беше разкрил? Не му бе минавало през ум, че след като я напусна по този начин, не можеше да очаква лоялност или дискретност от нея. Оставаше му само да се надява, че тя ще се държи като професионалист и ще запази в тайна интимния му живот. Даде си сметка, че всъщност не познава Кери достатъчно добре, за да знае какво да очаква.