Къпиново вино

Но тогава това не му се стори важно. По-важното беше Джо. Джей можеше да се качи на самолет за Лондон след няколко часа, после да хване експреса на север. До вечерта щеше да стигне. Щеше да го види отново. Би могъл дори да го вземе със себе си, ако старецът се съгласи. Да му покаже Шато Фудуен. Една малка изрезка с размерите на голяма пощенска марка се отдели от останалите и падна на пода. Джей я вдигна и я обърна. Беше прекалено кратка за статия. Сигурно не я беше забелязал сред останалите.

В горния край на изрезката пишеше: „Кърби Монктън Поуст“.

„Некролози

Джоузеф Едуин Кокс, починал на 15 септември 1999, след продължително боледуване.

Целувката на слънцето за прошка,
на птици песента за упокой —
тъй влизаме в Господнята градина,
завинаги напускаме света.“

Джей се взираше в листа хартия. Изрезката се изплъзна от ръцете му и падна, но той сякаш продължаваше да я вижда пред себе си. Умът му отказваше да го осмисли; беше станал невъзприемчив. Джей гледаше в нищото, без да мисли.

59

Следващите няколко дена Джей живя като във вакуум. Спеше, ядеше и пиеше машинално. Липсата на Джо беше отворила чудовищна празнина. Книгата лежеше изоставена, почти завършена. Написаните страници събираха прах в кутията под леглото. Макар че дъждът беше спрял, Джей нямаше сили да излезе в градината. „Специалитетът“ беше избуял в саксиите, забравен, в очакване да бъде пресаден. Плодовете, оцелели след дъждовете, се въргаляха неприбрани по земята. Плевелите, разрасли се от влагата, започваха да вземат надмощие. След месец от работата му нямаше да остане и следа.

„Целувката на слънцето за прошка…“

Най-лошо от всичко беше неведението. Това, че беше на една крачка от разрешаването на загадката и отново бе пропуснал шанса — глупаво, без да получи обяснение. Сега всичко изглеждаше безсмислено. Джей си представяше как старецът го наблюдава крадешком, готов всеки миг да изскочи отнякъде. Изненада! В края на краищата всичко е само шега. Добре съчинена заблуда. Всички приятели се крият зад някоя завеса с карнавални костюми и свирки — Джили, Маги и Джо и всички останали от Поуг Хил Лейн, — после свалят маските и показват лицата си. Скръбта е пропъдена със смях, истината — разкрита. Но това беше тържество, на което Джей не бе поканен. Нямаше повече „Специалитети“. Всичко беше изпито — виното от къпини, от бъз, от пръстени ябълки и от шипки. Нямаше вече магия. Никога нямаше да има.

И въпреки това аз още ги чувах. Сякаш част от аромата им се беше изпарила във въздуха и бе станала част от това място, беше се просмукала като цигарен дим, като мирис на карамелизирана захар в дървените мебели и варосаните стени. Присъствието им се долавяше навсякъде, шушукането, пеенето и смехът изпълваха въздуха, по-силни отвсякога, отекваха в каменните плочи, таваните и полираното дърво, шепнеха въодушевено и възторжено; не се спираха, не млъкваха. Само Джей не ги чуваше. Беше обзет от нещо по-силно от носталгия. Бе станал безчувствен, нищо вече не го интересуваше. Спомняше си за всички пъти, когато беше мразил Джо. За всички пъти, когато бе изпитвал гняв от предателството на стареца. Спомняше си какво си бе мислил за него, какво беше говорил за него — ужасни неща. Спомни си за годините, когато можеше да го потърси, но не си направи труда. Можеше да наеме детектив. Да плати на някого да го намери, ако самият той нямаше време за това. Но предпочиташе да седи и да чака Джо да го потърси. Толкова пропилени години, пожертвани в името на гордостта. А сега вече беше късно.

В главата му се въртеше един цитат, който не можеше да си спомни добре — нещо за това, как миналото е остров, заобиколен от време. Джей си казваше с горчивина, че е изпуснал последния кораб за острова. Сега Поуг Хил бе окончателно изгубен за него, дори нещо повече. Сега, когато Джо го нямаше, Поуг Хил сякаш никога не бе съществувал.

„Целувката на слънцето за прошка…“

Но Джей беше отишъл още по-далеч. Джо беше там, беше живял на Поуг Хил през цялото онова лято. „Астрално пътуване — би казал той. — Затова спя толкова много.“ В края на краищата Джо беше дошъл при него, беше се опитал да изкупи грешката си. И въпреки това бе умрял в самота.

Хубаво беше, че Роза живееше при него. Посещенията на Мари също го разсейваха. Така поне му се налагаше да бъде трезвен през деня. Трябваше да спазва определени правила, макар че те бяха изгубили смисъл.