Къпиново вино

Мари като че ли забеляза промяната у него, но имаше твърде много грижи по фермата, за да му отдели повече от мимолетно внимание. Работата по отводнителната система беше почти завършена, на лозето вече нямаше вода, Тан най-после се бе върнала в бреговете си. Мари бе похарчила значителна част от спестяванията си, за да плати на работниците, но въпреки това се чувстваше бодра. Ако можеше да спаси реколтата, все още имаше надежда за следващата година. Трябваше само да събере достатъчно пари, за да купи земята — тази земя не ставаше за строеж, беше твърде мочурлива за обработване. Мари знаеше, че Пиер-Емил не иска повече да дава земята под аренда; арендата вече не носеше голяма печалба. Той имаше семейство в Тулуза, за което да се грижи. Не. Щеше да се съгласи да й продаде земята. Със сигурност щеше да се съгласи. Имаше голяма вероятност да поиска ниска цена. В края на краищата това не беше Льо Пино. Сега все още имаше възможност да събере достатъчно пари. Надяваше се само Мирей да не й попречи. В края на краищата старицата нямаше интерес Мари да си замине. Тъкмо обратното. Но Мари трябваше да стане собственик на земята. Не можеше повече да я обработва под аренда. Мирей го знаеше. Двете имаха нужда една от друга, независимо че старата жена не можеше да се примири с подобна мисъл. Сякаш се държаха за едно и също въже. Паднеше ли едната, падаше и другата.

Мари нямаше никакви угризения от това, че лъже Мирей. В края на краищата тя й правеше услуга. Лъжата я защитаваше. Беше като оръжие, което използваше по необходимост. Но времето изтичаше. За нея — защото наближаваше краят на арендата. За Мирей — защото беше стара и болна. Старицата искаше Мари да се махне от фермата, понеже така щеше да стане уязвима. Мари пък се питаше дали Мирей ще е заплаха за нея. Може би сега това вече нямаше значение. Някога мисълта, че ще изгубят Роза, ги караше да мълчат. Но сега… Дали Мирей още държеше на детето?

Питаше се дали и двете все още имат какво да губят.

60

Джей се събуди от птича песен. Чуваше стъпките на Роза на горния етаж. През капаците се процеждаше слънчева светлина. За един кратък миг се почувства доволен и щастлив. После мисълта за смъртта на Джо го порази, изпълни го с непоносима скръб, завари го неподготвен. Джей всеки ден се будеше с надежда, че нещата ще се окажат различни, но всяка сутрин беше едно и също.

Той стана от леглото полуоблечен и сложи вода на печката. Наплиска лицето си на кухненската мивка. Направи си кафе и го изпи горещо. Чуваше как горе шуми вода — Роза си вземаше душ. Сложи на масата храна и мляко за закуската й. Чаша кафе с мляко с три бучки захар в чинийката, увити в салфетка. Резен пъпеш. Овесени ядки. Роза имаше здрав апетит.

— Роза! Закуската! — гласът му прозвуча дрезгаво. В чинийка на масата имаше множество цигарени угарки, макар че Джей не помнеше да е купувал цигари и да е пушил. За миг изпита нещо, което приличаше на надежда. Но сред угарките нямаше „Плейърс“.

На вратата се почука. Попот, помисли си той. Сигурно му носеше поредната сметка или тревожно писмо от Ник, обезпокоен от това, че Джей не беше върнал екземплярите от договорите. Джей си сипа още кафе и тръгна към вратата.

Отвън стоеше някой в безупречен сив панталон и кашмирена жилетка, модна нова прическа, шапка и червено куфарче за документи „Луи Вюитон“.

— Кери?

За миг се видя през нейните очи: бос, небръснат, опустошен. Тя се усмихна ослепително.

— Горкият Джей! Изглеждаш направо занемарен. Може ли да вляза?

Джей се поколеба. Беше прекалено спокойна. Той винаги се бе отнасял с недоверие към спокойствието на Кери. Често това беше знак за предстояща буря.

— Да. Разбира се. Добре.

— Какво чудно местенце! — тя влезе и го лъхна вълна от „Енви“. — Шкафът за семена е направо възхитителен. И гардеробът.

Кери се завъртя изящно, като се оглеждаше за свободно място за сядане. Джей свали мръсните дрехи от облегалката на стола и й кимна.

— Извинявай, че е толкова разхвърляно — започна той.

Твърде късно осъзна, че оправдателният му тон й даваше предимство. Тя му отвърна с ослепителната си усмивка, патент на Кери О’Нийл и седна с кръстосани крака. Приличаше на красива сиамска котка. Джей не можеше да отгатне какво си мисли. Никога не бе могъл. Усмивката й можеше да бъде и искрена. Кой би могъл да каже?

— Как ме намери? — той отново се опита думите му да не звучат като оправдание. — Не съм казал на много хора къде живея.

— А ти как мислиш? Ники ми каза — Кери се усмихна. — Разбира се, наложи ми се да го убеждавам. Знаеш ли, че всички се тревожат за теб. Да избягаш така. Да пазиш новия си проект в тайна.

Тя го погледна хитро и сложи ръка на рамото му. Джей забеляза, че очите й бяха променили цвета си — сега бяха сини, а не зелени. Джо се бе оказал прав за контактните лещи.

Той сви рамене и се почувства неловко.