Читаем Край Бизоновото езеро полностью

От време на време той спираше и слизаше от коня, когато се съмняваше дали все още е на вярната следа. Преследваните бяха двама мъже, защото, когато дирята им приближаваше до реката, във влажната почва непогрешно се различаваха отпечатъците от два чифта различни крака.

Внезапно той спря изненадан. Следата се пресичаше странично от конски отпечатъци, насочващи се към реката. Ездачът се подвоуми коя диря да последва. Той беше команч. Изискваше се необикновен кураж, за да навлезе в ловната територия на най-върлите врагове на неговото племе.

След къс размисъл той взе решение и се насочи към реката. На едно място на брега ездачът беше разседлал коня си и го бе вкарал в реката. Животното трябва да е било много изморено, а може би и болно. После мъжът отново бе препуснал по следите на другите двама.

Тревата, върху която е било сложено седлото, бе все още ниско полегнала, а и водата, смила калния бряг, бе все още мръсножълта във вдлъбнатините от копитата. Ездачът беше напуснал реката едва преди пет минути.

Команчът смушка животното си и се приведе ниско напред, за да не загуби дирята при бесния галоп. Скоро видя преследвания пред себе си.

Непознатият го забеляза, но посред Апачерията той очевидно не намираше повод за тревога и спря коня си. Едва когато преследвачът приближи и си видяха шарките по лицето му, апачът се обърна и смушка коня, за да избяга.

Животното беше изтощено и накуцваше.

— Куче, чакал, крастава жаба! — извика команчът подире му. — Апачът на собствената си земя се страхува от команча. Страхът е загризал сърцето му. Той може само да краде коне и да бяга!

Понечи да свали обкованата със сребърни гвоздеи пушка от рамо, но размисли. На вражеска територия шумен изстрел можеше да означава неговата гибел. Разви ласото и го завъртя над главата си.

— Не искат ли краката на койота да спрат? Соколово око, команчът, желае да говори с него!

Но и това не накара апача да заеме положение за отбрана. Неговият кон не можеше да се мери с този на преследвача.

— Страхливото влечуго е единственият конекрадец, който се изплъзна на Соколово око, но сега и той ще му даде скалпа си и няма да разкаже на Черната птица за Якия дъб, повален от диханието на команча.

Ласото изсвистя във въздуха и се наниза върху тялото на апача. Соколово око дръпна юздите на коня, обърна го рязко и апачът излетя от седлото. С бърз скок команчът се намери до него и заби ножа си до дръжката в гърдите му.

Хвана косата на убития с лявата ръка и я опъна силно… три къси остри среза, силно дръпване… скалпът беше отделен.

След като го почисти от кръвта, Соколово око го окачи на пояса си, възседна отново коня, за да потърси напуснатата двойна диря. Ако Ел Местисо не беше съобщил на Черната птица новината за гибелта на отряда на Якия дъб, то до ушите на вожда вероятно така и нямаше да достигне вест за тяхната съдба, защото сега и последният от този отряд — вече толкова близо до целта — беше паднал от ръката на Соколово око.

Команчът откри следата и я следва до настъпването на мрака. Преустанови преследването, потърси паша и вода, и разположи нощния си бивак.

Докато се намираше на територията на враговете, не трябваше да пали огън.

Увит в чула на коня си, мислеше за Мо-ла, която обичаше и заради която бе предприел това рисковано дело — да дойде в Апачерията, за да вземе скалповете на Черната птица и двамата пустинни разбойници.

По едно време дочу далечни изстрели. Ослуша се. Убеди се, че се води някакво сериозно сражение. Скочи, оседла коня и препусна по посока на пушечната стрелба.

Битката не продължи дълго. Соколово око приближи бойната арена. Крепостта от фургони бе подпалена и огънят освети равнината. Команчът беше убеден, че апачите са унищожили експедицията на бледоликите. Беше му ясно, че Мано Сангриенто и Ел Местисо са при апачите, защото следваната диря водеше към полесражението. Той реши да подслуша тази среща или поне да я наблюдава.

Върза коня в оврага и закрачи към арената на кръвопролитието.

Стигнал в обсега на светлината от огъня, той знаеше как да остане невидим. Избягваше ярките, играещи по равнината светлинни ивици и се придържаше към тъмните сенки, които фигурите и очертанията на горящите предмети чертаеха в стрелкащи се облаци по степта.

Той видя Бараха да стои до едно дърво и Ел Местисо да преговаря с вожда. Къде ли беше Мано Сангриенто? После видя метиса да потегля с дванайсет индианци и ги последва, докато си изясни посоката им. Забеляза и бащата на метиса и се промъкна близо до апачите, за да разбере от няколкото стигнали до ухото му думи, че се канят да отидат до Мъгливите планини, за да нападнат трима бели ловци.

Кои бяха бледоликите? Можеха да са само врагове на апачите и следователно приятели на команчите. Дали не бяха тримата прочути бледолики, за които бе говорил Енсинас по време на ездата от Тубак към саваната? Той на драго сърце би ги предупредил, но не познаваше Мъгливите планини и нямаше да ги намери преди пристигането на апачите.

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза
Вор
Вор

Леонид Леонов — один из выдающихся русских писателей, действительный член Академии паук СССР, Герой Социалистического Труда, лауреат Ленинской премии. Романы «Соть», «Скутаревский», «Русский лес», «Дорога на океан» вошли в золотой фонд русской литературы. Роман «Вор» написан в 1927 году, в новой редакции Л. Леонона роман появился в 1959 году. В психологическом романе «Вор», воссоздана атмосфера нэпа, облик московской окраины 20-х годов, показан быт мещанства, уголовников, циркачей. Повествуя о судьбе бывшего красного командира Дмитрия Векшина, писатель ставит многие важные проблемы пореволюционной русской жизни.

Виктор Александрович Потиевский , Леонид Максимович Леонов , Меган Уэйлин Тернер , Михаил Васильев , Роннат , Яна Егорова

Фантастика / Проза / Классическая проза / Малые литературные формы прозы: рассказы, эссе, новеллы, феерия / Романы