Край Бизоновото езеро

— Ще помисля. Давате ли ми време за размисъл до отпътуването ви от хасиендата?

— На драго сърце. И бездруго ще бъдем там заедно и скоро ще се опознаем.

Кучильо се надигна, за да събере дърва за огъня. Дон Естебан също се измъкна в мрака. На известно разстояние от огъня те се срещнаха.

— Каква странна и изненадваща среща, а, сеньор?

— Много изненадваща. Вие наистина добре го разпитахте. Убеден съм, че не знае нищо за бонансата. Марко Ареляно е умрял, без да остави информация на жена си и сина си. Вашият нож добре и навреме му е видял сметката!

— Моят нож? Да не би ваша милост да иска да каже, че аз…

— Я стига, разказвайте басните си другиму, само не на мен! Убеден съм, че още боравите добре с острието, както навремето в замъка Еланчове.

— Дон Естебан! Нали щяхме да се познаваме едва от Ариспе?

— Вярно, но се появи причина, която може да ни принуди да се върнем към миналото.

— Каква би могла да бъде тя?

— Разгледахте ли внимателно този Тибурсио Ареляно?

— Струва ми се, да..

— Не намерихте ли някаква прилика?

— Хм, по дяволите, за това не помислих! Той наистина има почти същите черти като вашите, когато бяхте на неговата възраст или най-много няколко години отгоре.

— Аз веднага забелязах. Сравнете възрастта му с годините, които изминаха от онази нощ.

— Съвпада. Но възрастта и приликата не са непогрешимо доказателство, може да са просто случайност.

— Ами резката на бузата?

— Има ли я той?

— Има я, макар и едва забележима. Времето почти напълно е заличило белега от леката рана.

— Аз бях седнал така, че не можах хубаво да го огледам. Но щом наистина има белег, то няма съмнение. Какво ще предприемете?

— Той трябва да умре.

Надменният мъж изговори тези думи толкова спокойно, сякаш се касаеше за смъртта на някое вредно, досадно насекомо. — Да умре? Как?

— Това си е ваша работа — досущ като навремето, когато възложих на Хуан да оцвети острието си в червено.

— Да, бедният Хосе твърде дълго се колеба дали да го стори. И за жалост трябваше да си плати, защото оня проклет мигелет му тегли куршума.

— Вие бихте ли познали мигелета?

— Не. Та нали го видях в тъмното и само за кратко.

— Той седи там до огъня.

— Там… до огъня? — запита Кучильо, предишният Хуан, като от изумление разтвори широко очи.

— Да.

— Кой е?

— Пепе Дормилон, Падащата светкавица. Той и в Еланчове се казваше Пепе Сънливеца, а и външността му не може да ме измами. Той е мъжагата, осъден на каторга в Сеута, който по необясним начин успя да избяга.

— И вие не се лъжете?

— Абсолютно невъзможно.

— Каква знаменателна среща! Какво ще правим?

— Трябва непременно да се отървем от него.

— Трудничко ще стане тая работа. Двамата исполини са опасни мъже. С човек, който търчи подир ягуар посред нощ, за да го уцели в дясното око, не е лесно да се справиш.

— Хитростта често е много по-ценна и от най-голямата физическа сила. Аз ще обмисля нещата, а сега да се връщаме, защото едновременното ни отсъствие лесно може да събуди подозрения.

Дон Естебан се върна при лагерния огън и се намести на място, където светлината от пламъците не можеше да достига лицето му.

Двамата ловци, по-калени от мексиканците, лежаха един до друг встрани от огъня. Когато другите заспаха, те все още бяха будни.

— Защо искаш да потеглим толкова бързо, Пепе?

— Санта Лаурета, това е необикновена история! Знаеш ли кой е тоя дон Естебан де Аречиса?

— Да.

— Е, кой?

— Дон Естебан де Аречиса.

— Това не е истинското му име.

— Какво?

— Това е онзи дон Антонио де Медиана, който отвлече твоя малък Фабиан, уби майка му, а мен искаше да прати на лов за риба тон.

Боа роз щеше да скочи от изумление, ако Пепе не му бе дал знак с ръка да се овладее. Той дълго мълча. Чутото беше толкова необикновено, че трябваше да го проумее, преди да каже нещо.

— Можеш ли да се закълнеш в това, Пепе? — попита накрая.

— С хиляди свещени клетви.

— Съществуват прилики.

— Но не и толкова големи като тези. Пепе Сънливеца има отлични очи, а и физиономия, видяна при такива обстоятелства, той никога не забравя.

— Добре, вярвам ти, но какво ще търси граф Де Медиана тук, в Сонора?

— Това не знам, но ще научим. Мога ли да те попитам нещо?

— Моля.

— Ние сме заедно от толкова години.

— И никога не сме се разделяли.

— Правилно! Никога — нито в опасност, нито в беда и тревоги или в каквото и да е друго отношение. Но сега имаме работа…

— …в която също няма да те изоставя.

— Вярно ли?

— Щом аз го казвам, значи е вярно! Кога съм те лъгал?

— Никога. Но сегашната работа е много трудна. Аз трябва да знам какво си е наумил графът.

— Правилно.

— Трябва да го накажа за убийството, за отвличането на детето и за фалшивото обвинение срещу мен.

— Така е.

— И ти знаеш, че този пръстен на пръста ми всъщност е виновен за извършеното престъпление. Аз го запазих като предзнаменование, че имам да поправям тежък грях. Искаш ли да ми помогнеш?

— Разбира се, стари ми, верни Пепе!

— Дори ако се наложи да преследвам с години в битки и опасности златната експедиция?