Край Бизоновото езеро

Самата хасиенда — като всички подобни постройки, разположени в близост до територията на индианците и следователно често нападани от скитащите се орди — беше нещо средно между чифлик и крепост. Изградена от тухли и дялани камъни, обкръжена от тераса с бойници и съоръжена с яки порти, тя можеше да издържи обсадата на неприятелите. На един от ъглите й се издигаше триетажна кула. В случай че главната постройка бъдеше завзета от врага, тя можеше да предложи още едно убежище. Палмови дървета обграждаха цялата постройка и жилищата на принадлежащите към хасиендата пеони и вакероси. Извън този район тридесетина колиби образуваха малко селце, обитавано от надничари и техните зависими от хасиендата семейства. В дни на опасност тези хора можеха да намерят закрила в хасиендата крепост и да подсилят „гарнизона“.

Към хасиендата принадлежаха разположена наблизо и богата златна мина, както и неизброими стада от крави, бикове, коне и мулета, които се движеха свободно по големите савани и из гъстите гори.

Хасиендата Дел Венадо беше често посещавано място, разположено по пътя, свързващ Ариспе и Тубак. Думата „път“ в случая означава само един мислен път, тъй като всеки пътник си избираше желаната от него посока.

На един ден път преди Венадо се намираше Ла Поса29 — местност, носеща името си от разположения в нея водоем — една голяма рядкост в онези райони. Пътниците построяваха тук нощния си бивак, макар наблизо да нямаше нито една обитаема колиба, заради живителната течност, без която те и животните им биха загинали.

Край Ла Поса гореше ярък огън и осветяваше лагеруващите шестима души. Седмият — дон Естебан де Аречиса, седеше малко встрани върху сваленото от коня седло и издухваше във въздуха изкусни пръстени, които оформяше от дима на своето сигарильо.

Мъжете говореха за богатството, към което отиваха, и беседата беше толкова оживена, че не забелязаха възбудата, обхванала намиращите се в близост до огъня трийсетина коня.

— Бенито — заповяда по едно време дон Естебан, — я виж какво им има на животните!

Слугата на Аречиса се понадигна и хвърли изпитателен поглед към конете.

— Санта Виржен! Виждате ли изправените им гриви и страхливо пробляскващите очи? Трябва да има опасен звяр наблизо!

Като потвърждение на думите му прозвуча дълбоко, гърлено ръмжене, което бързо се превърна в ужасяващ рев.

— Ягуар!

Тази дума предизвика суматоха сред хората. Вярно, Аречиса спокойно си седеше на седлото и продължаваше да пуши равнодушно, сякаш бе доловил мяукането на домашна котка, ала другите се сместиха неволно и безмълвно се заслушаха.

— Ха — прекъсна най-сетне един тишината, — не трябва да се страхуваме! Ягуарът не напада човек, освен ако е ранен. Нито дори се осмелява да посегне на кон, най-много да връхлети някое малко конче, което не умее да се брани с копита.

Приказливецът искаше да вдъхне кураж повече на себе си, отколкото на другите.

— Познаваш ли ягуара, Бараха? — попита Бенито.

— В действителност още не съм виждал такъв.

— Тогава да мълчиш! Казвам ти, ягуарът скача върху най-силния кон, язди го до изнемога и после му прегризва гърлото. Аз често съм го виждал и когато бях вакеро, загубих благодарение на него най-добрите си коне.

Ревът отново се зачу по-високо и по-близо.

— Вземете оръжията в ръка! — повели дон Естебан.

— Безполезно е, сеньор — отвърна Бенито. — Нека по-добре увеличим огъня, това е най-доброто средство да се държи ягуарът надалеч. И вижте дали конете са здраво вързани, инак ще се отскубнат и ще побегнат уплашени.

Той хвърли няколко клона в пламъците, докато Бараха завърза по-грижливо конете. Животните усещаха опасността и трепереха с цялото си тяло.

— Тъй, сега е светло почти като през деня и звярът няма да дръзне да прекрачи осветения кръг. Ама пък ако го мъчи жажда, трябва да кажа…

— Какво, какво? — обади се Бараха страхливо.

— Тогава той не се бои и от огън. Най-разумното е да му се махнем от пътя. Тези животни ги мъчи много повече жаждата, отколкото гладът.

— И след като се напият?

— Хмм, тогава обикновено им се явява и апетит. Та то си е съвсем естествено, струва ми се.

— Наистина. Ама какво ядат после?

— Хм, каквото им попадне — коне, друго месо, може би и хора, ако…

— Ако…? — запита плашливият Бараха.

— Ако веднъж вече са вкусили човешко месо. Трябва да ви кажа, че ягуарите са големи гастрономи и предпочитат човека пред всяко друго блюдо, след като веднъж са забелязали колко е вкусен.

— Не звучи много успокоително! — увери Кучильо.

— Защо? — попита Бенито, който сякаш си бе наумил да наплаши колкото се може повече своите компанерос30.

— Ее, и кого тогава ще измъкне от нас?

— Не знам! Ние сме седем човека; един от нас сигурно ще му е достатъчен и другите шестима ще са спасени, стига само…

— Стига само…? — настоя Бараха. — Ама кажи най-сетне всичко, де!

— Исках да кажа, стига само да няма женска при себе си, тогава… ама защо ли да ви измъчвам!

— Хайде говори! — заповяда Кучильо. — Човек поне трябва да знае къде е.

— В такъв случай той би се почувствал задължен да прояви галантност и ще избере още един от нас за нея.