Край Бизоновото езеро

Имаше бели, които възприемаха дивия живот на индианците. Те сключваха с индиански жени незаконен брак и ето как даваха живот на мелези, наричани метиси, които най-често наследяваха пороците на белите и червените хора, но не и техните добродетели.

Неуморими в грабежите като диваците, страшни в употребата на огнестрелни оръжия като своите бащи, цивилизовани и първобитни едновременно, говорещи езиците на своите бащи и майки и винаги готови да пуснат в ход тези познания и умения, за да измамят както индианци, така и бели, тези метиси бяха ужасът на пущинака и най-страшните врагове, които човек можеше да срещне. Способни на всяко злодеяние, Мен руж и Сан меле бяха най-страховитите сред тях. Ненадминати по физическа сила и ловкост, те се държаха като безцеремонни господари, където се появяха. Горко на този, който дръзнеше да им окаже съпротива — той беше изгубен, все едно дали бе бял или индианец. Бащата и синът живееха и помежду си в странни отношения: хората разправяха за сцени между тях, които изправяха косите.

— Познаваш ли ги, старо? — попита Сан меле.

— Богатият дон Агустин! — отговори Мен руж късо.

— Искаш ли пари, много пари?

Прерийният разбойник кимна с усмивка, която разкри цялата свирепост на неговата морално пропаднала душа.

— Добре. Вакеросите ще очистим, хасиендерото ще бъде принуден да обещае откуп, а момичето ще остане при нас като заложница.

— Дори и когато оня даде парите?

— И тогава — ухили се Ел Местисо. — Или мислиш, че не съм достоен да имам жена?

— Ами не ти е нужна. Какво ще стане, ако запълзиш в тревата пред някое хубавичко личице? Ще те очистя с първия попаднал ми куршум, можеш да бъдеш сигурен в това!

— После аз ще те очистя с втория, и ти не се съмнявай, дърти мошенико!

— Да си вземе жена, е най-откаченият номер, който може да си погоди един ловец.

— Че не си ли имал и ти скуав, а? И то такава, от която и до ден-днешен трябва да се срамуваш!

— Мълчи, хлапак, да не те ръгне ножът ми! Аз я взех, защото бях пленен и само по този начин можех да се спася. Става дума за майка ти!

— Тя може да е само радостна, че вече не е жива, иначе щях да й смъкна кожата над ушите заради щуротията да ми даде един такъв баща! Хайде, вземай си пушкалото и действай, че да свършваме. Аз се заемам с десния, а ти — с левия!

— Well! Сметката за „един такъв баща“ можем и после да уредим!

Те промушиха бавно цевите на пушките си през клонака.

Тибурсио се надигна и пристъпи тихо зад тях. Някакво чувство го възпираше да ги убие, макар че нямаше да си получат незаслужено куршума. Един прикладен удар просна Сан меле, втори — Мен руж. Старият беше държал пръста си на спусъка; изстрелът отекна, но не улучи никого. Хасиендерото и двамата вакероси грабнаха пушките и насочиха очи към мястото, където се издигаше лекият барутен дим. Тибурсио излезе от храстите.

— Бързо, дон Агустин, елате насам, нуждая се от помощта ви!

— Тибурсио Ареляно! — извика, разпознавайки го, хасиендерото. — Където е той, няма опасност за нас. Каква помощ ти е необходима от моя страна?

— Помогнете ми да вържа двама разбойници, които искаха да ви нападнат!

— Ах, възможно ли е? Бързо, хора, напред!

Те притичаха и омотаха ласата си около ръцете и краката на двамата лежащи в безсъзнание мъже.

— Кои са? — попита дон Агустин.

— Нищо ли не сте чували за Ел Местисо и Мано Сангриенто?

— За „Дяволите на саваната“? Чувал съм достатъчно, но, слава богу, все още не съм ги виждал!

— Погледнете тогава тези тук, това са те!

— Санта Мадре! Истината ли казвате, Тибурсио?

Младежът кимна.

— Аз съм ги срещал само веднъж — беше там горе край Рио Гранде. Вярно, не се наложи да си имам работа с тях, но запомних добре физиономиите им. Аз следвах вашата диря, която открих в саваната, и видях към нея да се присъединява тяхната. Те бяха залегнали в засада с намерението да опушкат придружителите ви и да вземат доня Росарита в плен, за да изтръгнат откуп. Но дори и да го изплатяхте, Сан меле се канеше да я задържи като своя жена. В мига, когато понечиха да стрелят, аз ги повалих.

— Тибурсио! — извика момичето, което беше приближило и чуло думите им. — Какво щастие, че сте ни последвали!

Той я погледна пребледнял и потрепери при мисълта, че девойката можеше да попадне в ръцете на Дяволите на саваната.

— Росарита има право — съгласи се дон Агустин, като подаде ръка на младежа. — Дължим ви голяма благодарност. Хасиендата Дел Венадо е отворена за вас по всяко време и във всяко отношение. Запомнете го, Тибурсио Ареляно!

— Аз изпълних своя дълг, сеньор Пена, нищо повече. Но ако искате да ми окажете една услуга, позволете тази нощ да остана край вашия лагерен огън!

— Не само позволяваме, но ви и молим да го сторите — намеси се Росарита. — Аз ще почивам без страх под вашата закрила!

— Какво ще правим с разбойниците? — попита Пена.

— Довлечете ги до огъня — нареди Тибурсио на вакеросите. — Не бива да ги изпускаме от очи!