Край Бизоновото езеро

Майка му беше оставила като наследство сведението за несметните златни съкровища. Само че тези богатства се намираха на територията на апачите и той не бе в състояние самичък да ги прибере. Дали да не се довереше на някого? Ако това беше единственият път, водещ към целта, то трябваше скоро да поеме по него, защото убиецът на Марко Ареляно сигурно правеше всичко възможно да оплячкоса час по-бързо Златната долина. Един след друг се въртяха планове в главата на растреадора, но нито един не беше практически изпълним. Тибурсио трябваше да има златото, но не заради самото злато, а за да може с помощта на ценния метал да хвърли светлина върху своето минало и произход.

Денят премина в безплодни размишления и мисли.

Слънцето се бе спуснало зад западния хоризонт. Дневната светлина отстъпваше на вечерния здрач. Младежът спря коня и се огледа за някое място, подходящо за нощен бивак. Стори му се, че вижда в далечината няколко тъмни точки, които се движеха напреко на неговата посока. Различи четирима конници, яздещи в бавен ход през високата до коляно трева. Тибурсио познаваше добре дивата степ и знаеше, че за да се чувства в безопасност, трябва да последва непознатите и да добие яснота за тях и целта на ездата им. Изчака, докато конниците изчезнаха зад вълнообразните възвишения на прерията, и подкара коня си в галоп.

След четвърт час достигна следата им и слезе да я разгледа.

— Трима мъже и една дама! — рече учуден. — Няма място за съмнение — трите коня са оставили обичайните кръстосани следи, докато четвъртият е вървял по маниера на дамски кон, с мечешка походка — вдига едновременно двата крака от една и съща страна. Кои може да са тези хора? Дали…

Той не довърши изречението, но след кратък размисъл се реши.

— Трябва да тръгна след тях!

Беше достатъчно светло, за да може да различава от гърба на коня отпечатъците от копитата. Последва ги бавно, тъй като искаше да огледа хората при лагерния огън. След като измина една английска миля, внезапно спря изненадан коня и скочи на земята да проучи още веднъж внимателно дирите. Върна се няколко крачки назад и се отклони на късо разстояние встрани с постоянно прикован към земята поглед.

— Няма съмнение. Тук двама пеши мъже са се натъкнали на следата и незабавно са я последвали. Носят индиански мокасини, но вървят като бели — с обърнати навън крака; въоръжени са с хубави кентъкийски мечкоубийци, както се вижда от прикладните отпечатъци тук, където са се облягали на пушките си. Ако четиримата са сеньор Агустин Пена от хасиендата Дел Венадо с дъщеря си Росарита и двама вакероси, както предполагам, то може би ги заплашва опасност.

Тибурсио възседна отново коня и продължи, докато все по-сгъстяващата се тъмнина не му попречи да различава отпечатъците от седлото. Продължи проследяването пеша, водейки животното за юздите.

Отдавна се бяха появили няколко вида от онези груби треви, които се срещат само в близост до храсталак, гора или вода. Показаха се отделни, пръснати мескити20. Храстите се скупчваха все по-нагъсто и само острото, обучено око на растреадор и отличните умения на Тибурсио му позволяваха да следва губещата се диря. Забеляза, че отпечатъците стават все по-ясни. Сочната трева не се беше изправила още и на една линия21 — признак, че проследяваните се намираха на не повече от неколкостотин крачки. Младежът завърза коня и се запромъква с нечути стъпки.

Внезапно пред него затрептя светлина. Беше лагерният огън на четиримата на малка полянка до тесен поток.

Висок красив мъж в носията на богат хасиендеро стоеше до огъня. Върху проснато пончо почиваше младо момиче, чието необикновено красиво лице просветваше от пламъците като розово зарево. Двама вакероси разседлаваха конете.

— Това е дон Агустин със сеньорита Росарита — прошепна Тибурсио и сърцето му заби учестено. — Но кои са двамата мъже?

Трябваше да обходи околността, ако искаше да намери отговор на въпроса си. Той се запридвижва бавно и безшумно и скоро забеляза двамата търсени. И те като него бяха залегнали на земята с отправени към огъня пламтящи очи. Един-единствен храст го делеше от тях, така че можеше да чуе по-голямата част от водения помежду им разговор. Бяха облечени като мансас22. По-възрастният не можеше да има индианска кръв в жилите си, докато по-младият — несъмнено негов син — притежаваше резките черти и тъмния тен, в случая още по-наситен от слънчевите лъчи, характерни за дете на бял баща и меднокожа майка.

При техния вид Тибурсио трябваше да положи всички усилия да потисне един вик на ужас. Прекалено добре познаваше той тези двама мъже. Бяха известни от Канада до Мексико и Окатан с мрачната си, ужасна слава, говореха всички езици и на всеки език си имаха своите специални имена. Възрастният се казваше на френски Мен руж, при американците Ред хенд, а при испански говорещите Мано Сангриенто23. Младият, чиято майка беше индианка, беше наричан в Съединените щати Халф брайд, от френските канадци — Сан меле, а в Мексико и при апачите — Ел Местисо24.